Веселин Ханчев Тишина

(„ТИШИНА”)
Веселин Симеонов Ханчев (1919-1966 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: Альберт Опульский


Веселин Ханчев
ТИШИНА

Сърцето ми поиска тишина.
 
Превърнах в морско дъно
тази стая,
в гора от неми сенки
я превърнах,
за да трепти
сърцето ми сред нея
като едно-единствено листо.
Езиците изтръгнах
на вратите,
на стъпките,
на бягащия вятър,
на капките,
на пода,
на звънците,
осъдих на мълчание устата,
на улиците думата отнех,
за да настъпи пълна тишина.
 
Но няма тишина.
О, няма, няма.
Аз целият
разсечен съм от релси,
пронизан съм
от думи,
от куршуми,
от плугове
и крачки разоран,
в мен удрят чукове
и шепнат устни,
и кораби реват,
и викат птици,
и пълнят ме
стенания и песни,
по-силни в тази смешна тишина.
 
О, няма,
няма вече тишина.
 
Когато сокът
вече стане вино,
той блъска своя съд,
за да излезе,
да бъде пак движение и звук,
и облакът,
когато иде мълком,
набъбва цяло
бялото му виме
от мълнии,
от плясък и криле.
 
Не, няма тишина.
Къде да бягам
от този шум
и тези гласове?
 
Сърце,
от теб излизат те,
събрани
във твоята червена раковина,
и аз ги нося в себе си,
и чувам
как те се раждат в мен
и ме разкъсват,
как ме убиват
и ме възкресяват,
как ми отнемат
всяка педя място,
 
за да ми върнат
втори път света.


Веселин Ханчев
ТИШИНА (перевод с болгарского языка на русский язык: Альберт Опульский)

Потребовало сердце тишины.

Я превратил в морское дно
палату,
ее я в лес безмолвный
превратил,
чтоб между стен ее
дрожало сердце,
как одинокий-одинокий лист.

Я вырвал языки
у штор,
У двери,
у половиц,
у бегающих ветров,
у капель,
у шагов
и у звонков;
я губы на молчанье осудил,
у площадей и улиц отнял крики,
чтоб только наступила тишина.

Но тишины все нет.
О, нет... О, нет...

Я весь
стальными рельсами рассечен,
пронзен я
и словами,
и штыками,
истерт подошвами,
плугами вспахан,
во мне бьют молоты,
и губы шепчут,
и корабли ревут,
и птицы кличут,
и полон я
и песен, и рыданий,
усиленных звучащей тишиной.

О, нет ее,
нет больше тишины...

Когда прозрачный сок
вином забродит,
он, вырваться стремясь,
в сосуде бьется –
и вот опять движение и звук.
У облака,
плывущего в молчанье,
набухло
бело-розовое вымя
от молний,
плеска крыльев и дождей.
Нигде нет тишины...

Куда бежать мне
от этих звуков,
этих голосов?
О сердце,
из тебя они исходят,
из глуби твоей раковины красной,
я их ношу в себе самом
и слышу,
как шум земной рождается во мне
и разрывает плоть,
как убивает
и воскрешает вновь,
как заполняет
собой меня всего,

чтобы второй раз
дать мне этот мир.