Веселин Ханчев Баллада о белом корабле Балада за б

„БАЛАДА ЗА БЕЛИЯ КОРАБ“ („БАЛЛАДА О БЕЛОМ КОРАБЛЕ”)
Веселин Симеонов Ханчев (1919-1966 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: Виктор Виноградов


Веселин Ханчев
БАЛАДА ЗА БЕЛИЯ КОРАБ

Умирало през този ден момчето
самичко върху стария креват.
По стълбите – ни глас, ни шум от стъпки.
Та кой ли може тук да се изкачва
под покрива, където все тече?
То мислело за майка си, която
с подути пръсти в този час тъче,
за скъпото лекарство с дъх на блато,
за доктора с големите ръце
и фабриканта, който гневно кряска,
когато го помолят за пари…
А вън градът зад малкото стъкло
стоял замръзнал като на картина.
Шумът не идвал никога дотук,
ни вятърът се вмъквал през стъклото.
Той тичал върху покривите лудо,
надувал водосточните тръби,
разрошвал на дърветата косите
и отминавал в другия квартал.
 
Но днес се спрял добрият градски вятър.
Там, някъде под покривите, горе,
в един затворен мъничък прозорец
с крило му махало едно перде.
Сред здрача като остров от дърво
едно легло безмълвно там стояло.
На старото протрито одеяло
лежали две безпомощни ръце…
Един часовник равномерно тракал
и бавно отброявал всеки час,
а в ъгъла като изкусен майстор
плетял спокойно паякът-плетач
завеса върху двете стари снимки…
Навред било тъй тихо, че за миг
дори навън се чуло как леглото
изскърцало и сухите уста
прошепнали едничка дума:
– Въздух!
Дали го чул добрият градски вятър?
Той изведнъж потропал по стъклото,
засвирил в ламаринения покрив
и малкия прозорец се разтворил.
Нахлул градът през дървената рамка
със клаксони, бензин и бързина
и целият шумящ и пъстър свят
завикал радостно: „Здравей, здравей, момче!“
В ухаещите улични липи
врабците черни весело се борели,
далеч летял и мятал сини мълнии
един трамвай, а в долния етаж
едно пиано радостно засвирило.
Запляскало с крилата си пердето
и челото горещо на момчето
помилвало като ръка добра.
 
И оживяло всичко – кърпи, листове,
шишетата в камбанки се превърнали,
а паякът, пробуден в свойта дрямка,
тревожно в ъгъла се залюлял…
А там, в прозореца, от вятъра развяно,
трептяло оживялото перде
пред смаяния поглед на момчето.
Във здрача то било огромно, сякаш кораб
потеглял на далечен морски път.
О, погледни! Не чуваш ли как скърцат
платната и дебелите въжа?
Това е корабът, за който
момчето беше чело дълги дни.
Нали за него бе мечтало то,
когато в уличните океани
командваше хартиени ескадри?
Нали на него всяка нощ пътуваше
с напълнени от треската очи?
Щом стаята потъваше във мрак
и слизаха звездите до прозореца,
морякът тръгваше далече от града.
Наоколо – голямото море,
което удря със вълни солени
дома, превърнат на тримачтов кораб…
Антените са мачти, а по тях
зелените звезди сигнализират…
И ето, корабът сега е вече тук!
Какъв е курсът, капитане мой?
В Атлантика, към нос Добра Надежда,
към Индия или към Гибралтар?
Ах, не! Извий кормилото, кормчия,
където сочи слабата ръка!
Нима не знаеш ти, че съществува
една земя голяма и добра?
Ти няколко морета ще преплуваш,
докато стигнеш светлия й бряг.
Нима не знаеш ти за този бряг?
Нали за него шепнешком говореше
след работа покойният баща?
Нали за него майката разказва,
когато вечер нещо й тежи?
А ето че сега не е лъжа!
Момчето е на кея. А край него
товарят се последните товари
във зиналите челюсти на трюма.
Край него тича закъснял моряк,
ята от бели чайки слизат ниско
и с остър писък се издигат пак.
– Хей, вдигай котвата! Платната вдигай!
„Нима ще ме оставят на брега?“ –
помисли си момчето изведнъж.
– Хей, капитане! Тука съм! Постой! –
Ах, още малко, още малко сили,
да се кача и след това – на път!
Ах, още малко! Гледай как ти махат
платното бяло, хората добри!
По-бързо! Тичай, тичай, тичай!
– Хвърлете стълбата! – извика капитанът
и маха свойта дървена лула.
– На път – размахват шапки и ръце
брадатите моряци от палубата.
Пред него светят белите платна
и чайките над него сякаш викат:
– По-скоро тръгвай с нас! На път!
В голямата земя! На път! На път!…
И качва се задъхано момчето
към пълното със ветрове платно.

Когато се завърна в полунощ,
жената влезе в стаята на пръсти.
Бе тихо. Само бялото перде
играеше самичко в тъмнината.
Жената се приведе над кревата
и в миг над улицата проеча
един внезапен и самотен писък.


Веселин Ханчев
БАЛЛАДА О БЕЛОМ КОРАБЛЕ (перевод с болгарского языка на русский язык: Виктор Виноградов)

В тот день осенний умирал мальчишка –
совсем один, на ветхом тюфяке.
На лестнице – ни возгласа, ни шага.
И кто бы мог к нему сюда подняться
под крышу, что течет, как решето?

Он вспомнил мать, ее большие руки,
опухшие от ткацкого станка,
о том лекарстве, пахнувшем болотом,
о докторе с холодными руками,
о фабриканте – как кричит он злобно,
едва его попросишь о деньгах...

А город там, снаружи, за окошком,
стоял застывший, будто на картине.
Ни шум его сюда не долетал,
ни ветер не врывался в эту раму.
Он, ветер, бешено летел по крышам,
дудел в тромбоны водосточных труб,
он путал с ходу волосы деревьев
и улетал в соседние кварталы.
Но нынче ветер вдруг остановился.
Там, где-то выше, возле самой крыши,
метнулась штора, как его крыло.
И он увидел в сумраке кровать,
безмолвную, как деревянный остров.
На стареньком истертом одеяле
лежали две беспомощных руки...
И равномерно тикали часы
и медленное отсекали время,
а в уголке, как равнодушный мастер,
спокойно выплетал паук-вязальщик
чехлы для пары старых фотографий...
Кругом так было тихо, что на миг
послышалось, как скрипнула кровать
и:
– Воздуха, –
о помощи моля,
вдруг прошептали спекшиеся губы.
Слыхал ли это городской наш ветер?
Но он зачем-то застучал в стекло,
он проплясал по кровле черепичной
и темное окошко распахнул.

И вспыхнул город в деревянной рамке –
с клаксонами, с бензином и со спешкой;
и весь шумящий многоцветный мир
воскликнул радостно: „Живи, сынок, живи!“
В благоуханных липах переулка
веселые толкались воробьи,
вдали летел и молнии метал
один трамвай, а в нижнем этаже
беспечное бренчало фортепьяно.

Вдруг крыльями взмахнула занавеска
и мальчика горящее чело
погладила, как добрая рука.
Все ожило вокруг – платки, листы,
аптечный пузырек стал колокольцем,
и сам паук, очнувшийся от дремы,
тревожно засновал в своем углу...
А там, в окне, разбуженная ветром
пред взглядом удивленного мальчишки,
ожившая затрепетала штора –
огромная во мраке, как корабль,
пускающийся дерзко в путь далекий...

О, посмотри! Ты слышишь, как скрипят
под парусами толстые канаты?
Вот он – корабль тот самый, о котором
читал мальчишка много дней подряд...
Ведь именно о нем он и мечтал,
коіда на океанах в переулке
командовал бумажною эскадрой.
Ведь именно на нем он отплывал
ночами с лихорадкою в глазах.
Лишь комната потонет в темноте
и звезды соберутся у окошка,
моряк спешил из города на берег.
Вокруг него – бескрайний океан,
который бьет солеными волнами
в дом... иль нет – в трехмачтовый фрегат!
Антенны – это мачты, а по ним
летит зеленая звезда сигнала...
И вот теперь корабль и вправду здесь!
Какой же курс держать, мой капитан?
В Атлантику, на мыс Надежды Доброй,
на Индию, на Крит, на Гибралтар?
Ах, нет! Ты поверни штурвал, штурвальный,
куда укажет слабая рука!
Или не знаешь ты, что существует
великая и добрая земля?
Но надо много переплыть морей,
пока вдали увидишь светлый берег.
Иль ты об этом береге не слышал?
Ведь это же о нем, снижая голос,
покойный нам рассказывал отец.
Ведь это же о нем мечтала мама,
когда нас вечер пригибал тоской.
А вот теперь исполнилась мечта!

Стоит мальчишка на причале. Рядом
спускаются последние тюки
в разинутые пасти черных трюмов.
Едва не опоздав, спешит матрос,
и стаи белых чаек реют низко
и с острым криком вновь взмывают ввысь.
Эй, ставьте парус! Поднимайте якорь!
„Неужто же они меня оставят?“ –
мелькает у мальчишки в голове.
– Гей, капитан! Ведь я же здесь! Постойте!..
Еще немного, ах, еще немного,
я поднимусь на палубу – и в путь! –
Еще немного! Как призывно машут
и паруса и люди на борту!
Быстрей, быстрей! Беги, беги, беги!
– Подайте сходни! – рявкнул капитан,
махнув своею деревянной трубкой. –
„В путь!“ – это машут шапками, руками
на шканцах бородатые матросы.
Пред ним сияет белоснежный парус,
и чайки тоже будто бы зовут:
– Скорее, мальчик! Вместе с нами – в путь!
К земле великой! Поспеши! В дорогу! –
И, задыхаясь, подлетает мальчик
к наполнившимся ветром парусам.

А женщина домой вернулась в полночь
и в комнату на цыпочках вошла.
Все было тихо. Беленькая шторка
сама с собой играла в полумраке.
Склонилась мать над старою кроватью,
и в тот же миг над улицей пронесся
отчаянный и одинокий крик...