Путь

Христо Бекриев Болгария
ПЪТЕКАТА

Чертае калиграфски знаци в долината,
забулена от сняг планинската река:
диктува зримо тя и въздухът следата,
подала я дотук невидима ръка.

На стръмното – дърво под облака развлачен
стърчи забито в сняг – огромен чер пирон.
Зарит от преспа чучур – пее или плаче,
издъхва край тояжка от пречупен клон.

Едни и същи – остри, виснали наблизо,
зъбите си издава мълчешком леда.
И все по склона тих нагоре аз възлизам,
но ето, че ме спира чувство за беда.

Пътеката насам от пропастта извива
и гледам я зад мене – разпнат божи кръст.
Чертата му от стъпки глъхне тъмносива –
нима оттам съм минал над скована пръст!

Били са крачките ми леки в тишината,
светът наблизо – неотразимо бял.
Далеч зад хълма – Той и светлината,
а аз по земните му рани съм вървял.

Не вярвах, че ме води тук такава диря,
а да се върна – вече страх ли ме държи!
Дано сега не изтече дълбок всемира,
тъй както стъпвам сред отлитащи души…

Христо Бекриев
ПУТЬ
http://stihi.ru/2025/04/02/3659
Перевод с болгарского языка на русский язык; Александр Борисов

Рисует иероглифы в долине,
заснеженная горная река,
тропу и воздух простирает зримо
невидимая ранее рука.

Там дерево над кручею толмачит,
как будто в снег забитый чёрный гвоздь.
Заря, проснувшись, и поёт, и плачет,
и  умирает, словно вешний дождь.

А путь мой всё опаснее и круче,
снега тревожно морщат свои лбы.
И всё же поднимаюсь я по круче,
и чувствую – недолго до беды.

Из пропасти путь страшен и извилист,
гляжу назад – распятый Божий крест.
Мои следы исчезнули в долине
и миновал я чей-то скорбный перст!

Мои шаги неслышны, словно в вате,
мир рядом - что неотразимо бел.
Там за горой  светла Его громада,
иду я по следам минувших  дел.

И  верую, что свет мой не потухнет,
и  верю, люди, что ещё я дюж!
И, думаю, -  мир Божеский не рухнет,
когда ступаю средь ушедших душ…