Доклад

Никола Вапцаров Болгария
ДОКЛАД

Часът е седем.
Да губиме време
не струва.
Но гледам –
отсъствуват двама.
И знаете, мене ми идва
да псувам,
защото нехайството
значи измама,
предателство значи
към нашето дело.
Макар и шаблонно,
аз смело ще кажа,
че трябва да влеем
ума и кръвта си,
живота си даже
във нашта идея.
 
Аз почвам доклада.
Ако случайно
в него мъничко
мисъл не стига,
морето допира –
тръстика, блата
и комари.
Там привечер
чайките с крясъци викат
и дебне малария.
В блатата отровните пари
задушват,
убиват,
изсмукват живота.
И хората зли
и с напукани устни
псуват на майка
теглото.
 
Те сеят, но кръстове никнат.
Децата
се раждат
със жълти зеници.
Ех, майко ле моя,
в строя тръбата
ще свика
все отбор войници!
А старите още
сънуват житата
край Струма, край Вардар
и Места.
 
Но някой в леглото
ръмжи и с ръката си
чергата грубо намества.
И пролет, когато
прииждат ятата,
от скръб
или
атавизъм,
плодът в утробите
тъй се премята,
че пукат на майките
ризите.
А ние се тътриме
тука излишни
за нашите братя.
Жестоко!…
И с кръв по челата
животът ни пише:
търсете виновника –
моята младост,
сърцето ми
с кръв непокорна
на тигър.
 
Какво ще докладвам?
Какво ще усуквам?
Да почна с войната
в Китай ли? – Излишно!
Та аз съм просмукан
от мъка
и чукам
на вашата съвест
за нещо по-висше,
което е вплетено
в нашия спомен,
което гневно
в гърдите напира,
умира
и пак се заражда
в сърцето
и носи прекрасното име
Родина!
 
Ако с главите си
счупим вратите,
подпрени със мрака
на днешното време,
ако умреме
на поста си, верни
на гладния повик
на нашата ера,
това е прекрасно,
но чакайте, нека
поставим наясно въпроса… –
Далеко
не мерим ли,
твърде далеко, другари?
 
Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!
И ти се опитай да спориш
със мене.
Та аз за секунда, за миг
ще те смажа.
Аз чувствам горещите думи
на Ленин:
„Прав е другарят Вапцаров“– ще каже.
 
И тъй – към доклада.
Докладвам направо –
аз страдам!
Но някой ще каже тогава:
„Забравяш –
въпросът е толкова личен…
Ти можеш да страдаш,
тъй както обичаш,
но твоята мъка
ще трогне малцина.“
Грешите –
аз страдам за свойта Родина.
Аз страдам за вас,
и за себе си страдам…
Защото живота ни бие сурово
в лицата,
а ние примигаме, братя,
защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета,
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.

Работи работник
в хлебарница „Охрид“.
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.
 
Работи работник
в хлебарница „Охрид“.
А вътре задушно
и сиво.
Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво.
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид
тя е Родина.
 
Числа. А числата –
това е съдбата
на някакъв
беден чиновник.
В ръцете размерно
сметалото трака
като курдисан
часовник.
Това са шестнайсет
години, протекли
без радост,
ала и без мъка.
Без мъка и радост
в живота човешки –
е нещо по-лошо от пъкъл!
Но ето веднъж
някой песен полека
подкарал
така от досада:
някаква песен
си пеел човека
как мътен
и кървав бил Вардар.
Сметалото спряло.
Сметалото млъкнало,
станало синьо
във стаята,
сякаш от здрача.
И ето, пръв път
след шестнайсет години
човекът с числата
заплакал.
В полето, където
„Изгубили свойта посока.“
 
Да, пишем.
И пишеме верно и честно,
защото ни смазва животът.
Но колко от нас са
написали песни
за този незнаен
работник,
който се просва
в леглото без мисъл,
но в съня си кошмарен
мисли за Охрид,
за лодката мисли,
която в детинство
е карал?
Колко от нас
са написали песни?
Питам ви –
кой е написал?
 
Затуй и народът
със нас е на „Вие“–
не чувства ни свои,
ни близки.
Дълбоко в сърцето си
мъката крие
и гледа ни
някак изниско.
 
Послушайте, верно е,
нас ни отплесна
епохата, хляба, живота.
Помислихме ние
родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо.
 
А в Прилеп са скрити
в мъха на стените
легенди, които ни чакат.
Открий със ръката
кората на мрака,
пиши!
И не бой се нататък!
 
Вятърът пее в Пирина,
в скалите,
пее в усои, в увини –
колко са паднали
в боя за своя
покрив
и свойта Родина!
Вятърът пее в зелените листи:
слушай
и само записвай.
 
Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народът:
„Заплакала е гората
все зарад Индже войвода…“

Николай Вапцаров
Доклад
 http://stihi.ru/2025/02/05/3014
Перевод с болгарского языка на русский язык: Александр Борисов

Сейчас семь часов.
Тратим время
бездарно.
Отсутствуют двое-
неправильно это.
Товарищи, знайте,
поскольку халатность
предательство значит.
И в нашей работе,
звучит хоть шаблонно,
но смело скажу вам,
и это законно,
что в нашу идею
мы кровь свою
влили и
разум и тело.

Доклад начинаю
и,если случайно,
мне слов не хватает,
ищите вину в том,
что юный еще я
и кровь непокорна,
как сердце у тигра.
О чем расскажу вам?
О чем вы не знали?
Война ли начнется
в Китае? Не знаю!
Вспотел весь от муки
и в совести вашей
ищу я большое,
что соткано в память.
Которая в сердце,
болит, умирает,
которая в сердце,
 рождается снова.
Имеет прекрасное  имя -
Отчизна!

Давайте подумаем,
сможем ли вместе
сломать эти двери,
где тьма накопилась,
ведь, если умрем мы
на этой дороге,
то только поверьте
голодному зову
сегодняшней эры.-
ведь это прекрасно!
Но вы подождите,
друзья, и позвольте
вопрос проясним тот:
Не быстро ли мерим?
Не слишком далеко,
товарищи,  други!

И думаю,
первая капля той крови,
что мною пролита,
со мною не спорьте,
и это, конечно,
те братья, что в рабстве.
И я, не колеблясь
секунды, отвечу.
И чувствую снова
горячее слово,
чтоб Ленин сказал:
«Прав товарищ Вапцаров».

И снова к докладу.
Скажу напрямую,
о том, что страдаю.
Но кто-то мне скажет:
«Вопрос ведь не личный,
ты может страдаешь,
печалишься, любишь,
но это страданье
коснется немногих.»
Скажу: «Вы не правы!
Жизнь бьет нас жестоко,
горят наши крылья,
поднявшись высоко.
И наши куплеты
до мук летят рабства.
За всех я страдаю,
за общее братство».

Рабочий работал
в пекарне Охрида.
 уставшие веки,
 и потные руки.
И в комнате душно,
и холодно в сердце,
и ненависть в сердце,
и ропот.

Рабочий работал
в пекарне Охрида,
там в комнате душно
и пахнет там дымом,
но каждому мало
так нужно для жизни
и радость и что-то
хорошее чтобы.
Допустим, компания
ценится выше,
чем фирма, чей рейтинг
становится ниже.

Но для хлебопёка
всё, что над  Охридом,
в душе его Родиной
это зовется.

А Числа и Цифры -
для нас это судьбы.
Вот бедный чиновник,
в руках монотонно,
все щелкают счеты,
как часики курда.
Шестнадцать минуло
без радости, муки,
в судьбе человека,
без радости,
но и без муки.
Скажу вам, что это
похуже врат ада!

Но как-то однажды,
так просто, от скуки,
поет кто-то песню
и медленно едет.
Какая-то песня
из уст человека.
Но облачно стало,
Вардар стал багровым
и счеты замолкли,
затих калькулятор.
И вдруг посинело,
от сумрака словно,
и даже впервые
за многие годы,
как будто от горя,
заплакал чиновник.

А в поле, где море,
тростник там желтеет,
там чайки кричат
и комарики вьются,
и в лужах болот
малярия таится.
Она без разбора
людей убивает,
их жизни сосет
и живое всё тает.
Потрескались губы их.
Злые мужчины
ругаются матерно и
без причины.

Ты в лоно посеешь -
кресты вырастают.
И матери деток
с зрачками рожают,
все желтого цвета.
Ой, мама моя,
позвоню я солдатам,
здоровым и крепким,
чубатым ребятам.
И старые тоже
грезят о пшенице
у Струма, у Вардара
и у Марицы.

Но кто-то в постели
с рычаньем и страстью
сорвет одеяло
поспешной рукою.
И снова весною
в утробе у женщин
задвижется плод,
и в предчувствии
родов готовит
супруга рубашки
для деток.

Мы пишем,
но пишем ль
правдиво и честно,
и сколько из нас
написали те песни?
Спрошу я у вас,-
 написали  вы песни
о неком работнике,
что неизвестен?

Работник лежит все
в кровати без мысли,
кошмар ему снится
и все об Охриде.
Мечтал строить
в детстве
он крепкую лодку,
хотел в море плавать,
стоять за штурвалом.

Спрошу я у вас,
 написали вы песни
о людях, которые
 вам неизвестны?

Поэтому люди
друг с другом на «Вы»,
и даже родные
друг другу чужды.
И в сердце невольно
печали скрывают,
глядят исподлобья,
как бы вспоминают.

Скажи, это правда?
Дало нам по шее
столетие наше?
Смотрели на звезды,
чего-то мы ждали,
когда встанет солнце,
когда рассветает
и гром когда
грянет,
когда нас разбудят.
Смотрели на звезды-
не видели неба.

В Пиринах, на стенах
легенды там скрыты,
они ожидают
под слоем столетий,
руками очисти
 ты эти наросты.
Читай те легенды.
Не бойся!

.В Пирине, на скалах
поет тихо ветер,
поет он тоскуя,
что много погибло
в борьбе за свободу
и Родину нашу,
и крышу родную.
Он знает, ты слышишь.
Запомнишь?!
Запишешь?!

Запишешь ты это
и просто и честно,
что люди печально
 поют
свои песни.
«Заплакала е гората».
Лес заплакал
воеводы Индже ради.