Йосиф Бродский - Сретенье

ЙОСИФ БРОДСКИЙ
(24.05.1940-28.01.1996)

СРЕТЕНИЕ
На Анна Ахматова

Тя внесе Детето за първи път в храм,
между хората бяха и тези там,
които стояха в храма  постоянно,
Свети Симеон и пророчица Анна.

И старецът взе от Мария Синът,
и трима човека стояха във кръг
над Младенеца, както люлееща рамка,
по изгрев изгубени в мрака на храма.

Закрил ги бе храмът как снежна гора.
От погледи хорски, от взор на зора,
дори върховете можаха да скрият
Симеон, пророчица, майка Мария.

А там над челото случайният лъч
огряваше светло младенеца спящ,
не знаещ за нищо, в съня си спокоен,
на сигурно място в ръце на Симеона.

Предречено беше на праведник стар,
смъртта да го вземе, щом види Сина
на Господ, по-рано това не ще бъде.
Дойде вече краят. Светецът промълви:

„Това, що е казано, Бог, изпълни,
и мен да си ходя със мир ме пусни,
затуй, че видяха очи ми Детето,
на Теб продължение, свято и светло,

езичници с него ще се просветят,
Израил ще прослави“ - старецът свят
замълча. Обгърна мълчание храма,
а ехо от думи докосна тавана

и някое време въртя се, кръжа
с крила над главите им там шумоля
под свода на храма, тъй сякаш бе птица,
коя не се спуска, а само излита.

И странно им беше. Навред тишина -
и още по-странна  дори от речта.
Мария мълчеше. „Кое ще се сбъдне...“
И каза Симеон, към Мария обърнат:

„Лежащото   днес на твойте рамене
падение, възход, ще стане предмет
и повод за раздори и гонения.
С оръжието също, за терзания,

с което ще мъчат плътта Му, на теб
душата ти ранена ще бъде в скръб.
През твоята рана – око, ще проникнеш
във тайна - сърцето човешко ще видиш.“

Той свърши и тръгна към изхода сам.
Със поглед  безмълвен следиха го там
Мария и Анна, прегърбена вече.
За тях се смаляваше, както вървеше.

Стояха във сянката двете жени.
От техните погледи гонен, почти,
той крачеше в храма, студен и пустеещ,
към светлия изход далече белеещ.

С походката старческа твърдо вървя.
Гласът на пророчица само кога
се раздаде, крачката малко забави:
не викаха него, а Бога зовяха,

в прослава пророчица вдигаше глас.
Вратата бе близо. По дреха тогаз
докосна се вятър и право в ушите
се втурна животът на храм зад стените.   

Готов да умира, но не в суета,
отвори вратата с ръце към смъртта
и в глухите нейни владения влезе.
Вървеше в пространството тихо, неземно,

там времето беше загубило звук.
Младенчески образ сияеше в кръг
със нежното чело. По смъртна пътека
вървеше душата, понесла Детето,

тъй както светилник във черния мрак.
За никого още преди непознат -
тъй пътя за себе си да озарява.
Светилник засвети и път разширява.

1972 г.
Превод: Мария Шандуркова, 1 февруари 2025 г.

Сретенье
Анне Ахматовой

Когда она в церковь впервые внесла
дитя, находились внутри из числа
людей, находившихся там постоянно,
Святой Симеон и пророчица Анна.

И старец воспринял младенца из рук
Марии; и три человека вокруг
младенца стояли, как зыбкая рама,
в то утро, затеряны в сумраке храма.

Тот храм обступал их, как замерший лес.
От взглядов людей и от взора небес
вершины скрывали, сумев распластаться,
в то утро Марию, пророчицу, старца.

И только на темя случайным лучом
свет падал младенцу; но он ни о чем
не ведал еще и посапывал сонно,
покоясь на крепких руках Симеона.

А было поведано старцу сему
о том, что увидит он смертную тьму
не прежде, чем Сына увидит Господня.
Свершилось. И старец промолвил:
«Сегодня,

реченное некогда слово храня,
Ты с миром, Господь, отпускаешь меня,
затем что глаза мои видели это
Дитя: он — Твое продолженье и света

источник для идолов чтящих племен,
и слава Израиля в нем». — Симеон
умолкнул. Их всех тишина обступила.
Лишь эхо тех слов, задевая стропила,

кружилось какое-то время спустя
над их головами, слегка шелестя
под сводами храма, как некая птица,
что в силах взлететь, но не в силах спуститься.

И странно им было. Была тишина
не менее странной, чем речь. Смущена,
Мария молчала. «Слова-то какие…»
И старец сказал, повернувшись к Марии:

«В лежащем сейчас на раменах твоих
паденье одних, возвышенье других,
предмет пререканий и повод к раздорам.
И тем же оружьем, Мария, которым

терзаема плоть его будет, твоя
душа будет ранена. Рана сия
даст видеть тебе, что сокрыто глубоко
в сердцах человеков, как некое око».

Он кончил и двинулся к выходу. Вслед
Мария, сутулясь, и тяжестью лет
согбенная Анна безмолвно глядели.
Он шел, уменьшаясь в значеньи и в теле

для двух этих женщин под сенью колонн.
Почти подгоняем их взглядами, он
шагал по застывшему храму пустому
к белевшему смутно дверному проему.

И поступь была стариковски тверда.
Лишь голос пророчицы сзади когда
раздался, он шаг придержал свой немного:
но там не его окликали, а Бога

пророчица славить уже начала.
И дверь приближалась. Одежд и чела
уж ветер коснулся, и в уши упрямо
врывался шум жизни за стенами храма.

Он шел умирать. И не в уличный гул
он, дверь отворивши руками, шагнул,
но в глухонемые владения смерти.
Он шел по пространству, лишенному тверди,

он слышал, что время утратило звук.
И образ Младенца с сияньем вокруг
пушистого темени смертной тропою
душа Симеона несла пред собою,

как некий светильник, в ту черную тьму,
в которой дотоле еще никому
дорогу себе озарять не случалось.
Светильник светил, и тропа расширялась.

1972 г.