Проклетият дъжд все вали и вали.
Рисувам пътеките бели.
Все някоя води към тебе... Дали?
След толкова мокри недели.
Преди да им вземе душата снегът,
Цъфтят хризантеми. Насила.
Годината стара се стяга за път,
в юмруче сърцето си свила.
Тя знае, че малко ни даде, а взе,
покоя, съня... И пияна
тътрузи навън уморени нозе
след нея какво ни остана?
Горчив послевкус, като лошо вино,
изгъгната някак присъда,
наивно стихът ми се моли: Дано,
щом тръгне, след нея да бъдат,
по-светли душите ни. Старият свят,
дано се опомни... Едва ли.
Надеждата зъзне, снежинки валят...
планета от обич създали.
В съня ми са само, наяве не са,
наивникът в мен се надява...
Обича и вярва в добри чудеса,
то друго какво ми остава?
Чети го стиха ми, на глас го чети!
Дано за любов ни ориса
и сбъднат се всички човешки мечти,
защото е с обич написан...
Чети го стиха ми, на глас го чети
© Copyright: Надежда Ангелова, 2024
Свидетельство о публикации №124122102700
Свидетельство о публикации №124122102700
Рецензии