Аз реката съм кротка, която
есента позлатява сама,
а в подмолите крият се лято,
люляковата майска тъма,
бреговете ми светят в зелено,
знаят зима ще дойде сега.
И примамва измамната леност
закопняла за нежност снега.
Още помня - била съм стихия,
а върбите ме питат: Нали,
щом водите сто болки отмият
нежен сняг и над нас ще вали?
И ще грейне луната и в бяло,
ще си цялата... Друга река...
Аз мълча, а сърцето би дало,
всеки сън, за да стане така...
За да стане така
© Copyright: Надежда Ангелова, 2024
Свидетельство о публикации №124120602839
Свидетельство о публикации №124120602839
Рецензии