Иван Пейчев Любовь

Тут шёл вчера, по-видимому, дождь,
деревья веселы, свежи с рассвета,
и парк опять по прежнему хорош,
на листьях, в каждой капле отблеск света.

Сидящий в парке сторож тугоух.
Смешной вопрос, не слышал ли случайно,
как ты с другим шла, затаивши дух,
под звёздами, окутанными тайной.

Не бойся, я себе лишь одному
всё расскажу тихонько, незаметно,
как мы с тобой расстались, почему
опять устал сегодня я и бледен .

Приснилось ли? Кузнечик стрекотал,
и слово было каждое ненужным,
и взмах руки вдруг холодом обдал,
а губы – были замкнуты и чужды.

И вдруг я понял, как в каком-то сне,
и горький смех, и взгляд твой недоступный.
В глубокой и внезапной тишине
уже я знал, что ты меня не любишь.

Так лучше, что теперь мы не вдвоём,
всё понимаю и не осуждаю
Иду задумчив я весенним днем
и может быть печален.

Перевод с болгарского Людмилы Станевой


Иван Пейчев

ЛЮБОВ

Изглежда снощи е валяло дъжд
и затова са весели дърветата,
и паркът винаги един и същ
със хиляди листа и капки свети.

На пейката седи пазачът глух,
ще бъде смешно, ако го запитам
дали е чул, когато ти със друг
си минала под здрача и звездите.

Не се страхувай, няма да съм лош,
и ще разкажа тихо, но на себе си,
защо се разделихме и защо
днес пак съм уморен и малко бледен.

Сънувахме ли? Свиреше щурец,
и всяка дума беше тъй ненужна,
студени бяха твоите ръце,
а устните – затворени и чужди.

И някак изведнъж, за миг, разбрах
смехът горчив и погледа далечен.
В дълбоката внезапна тишина
аз знаех, че не ме обичаш вече.

Сега съм сам, но тъй е по-добре,
разбирам всичко и не те осъждам.
Вървя замислен в пролетния ден,
и може би съм малко тъжен...


© Copyright: Людмила Станева, 2020