Атанас Далчев Избы

АТАНАС ДАЛЧЕВ

Избы

Там избы старые ветшают,
где города лежит черта:
со стен их струпья штукатурки
сползают в немощи болезни,
разбита дверь, и окна тёмны –
в чернеющих провалах бездна –
о, в этих ветхих избах голод
оставил след и нищета!

Там солнце – это жар и пламя
горящих горестей и зол.
Там гул колоколов тревожен,
их звон не предвещает праздник;
и труд там вечен и бесплоден;
пусты мечты там и напрасны.
И если ночь без сна проходит,
приходит новый день тяжёл.

Там не живёт никто: ни люди,
и нет других там Божьих чад.
И гонит, гонит ветер тени,
что тихо движутся согбенны;
иссохшие, в морщинах лица –
темны в заботах неизменных.
Не лица будто – это маски –
на них печатью вечный глад.

Они не знают, что есть радость,
и смех им чужд и не знаком;
и нет, не воспарит нежданно
там счастье над избой некрытой.
Бывает всё же беспредельна
их радость – только если сыты,
и только тот бывает счастлив,
лежит кто хладным мертвецом.

Там небо – это прах и пепел.
Огней метанье по углям,
дожди и ветры рушат стены
и крыши рвут в зловещей бойне.
И грязь веков там исторгает,
как старый жертвенник, зловонье
(что в небеса стремится сразу),
как будто курит фимиам.


АТАНАС ДАЛЧЕВ

ХИЖИ

Прихлупените вехти хижи
из крайнините на града,
стени с опадала мазилка
като че с белези от струпеи,
врата раззината и черна
и чер прозорец изпочупен –
о, тези вехти ниски хижи
на бедността и на глада!

Там слънцето е огнен костер
на знойна мъка и печал,
там никога не разлюлява
камбани шеметният празник;
трудът е вечен и безплоден
и бляновете са напразни,
макар нощта да е без сън и
денят в година натежал.

Там не живеят нито хора
и нито божии чеда,
но вятърът развява сенки,
които сведени се движат,
и съсухрени лица се мяркат,
дълбани от неспирна грижа,
и сякаш не лица, а маски
със вечний образ на глада.

Там радостта е непозната
и там смехът е чужденец,
и щастието не изгрява
над тези покриви разбити:
под тях е безпределната радост
понякога да бъдат сити
и за щастлив се смята само
студеният и блед мъртвец.

Там небосводът е от пепел,
от жарки въглища, от плам
и често дъжд и зли вихрушки
стени и покриви разкъртват,
а мръсната земя излъхва
подобно чер и древен жъртвеник
зловоние към небесата
като молитвен тимиам.

1923 г.