Реката, която пресъхва полека
е тъжна, защото не милва брега.
Жена ли е – срещнала късно човека?
Любов насред суша – ненужна сега.
Реката, която сред камъни голи
в душата си крие парченце небе,
за себе си даже не иска да моли.
В живота си ласкава нивга не бе.
Реката, която сто моста отнесе,
горча от сълзи, от отрови скърби,
безгласно в горещата, сушава есен,
пожали се тихо на свойте върби:
Отлитнаха птиците, лятото мина.
Септември, поне пожали ме! Дали?
И с обич последна в душата ми синя –
желан, животворен дъждът да вали...
Любов насред суша
© Copyright: Надежда Ангелова, 2024
Свидетельство о публикации №124090400230
Свидетельство о публикации №124090400230
Рецензии