Нарамил слънцето на загоряло рамо
закътал сенки от делфини, весел смях,
си тръгва август. Раковини има само
и светла обич му напява тихо в тях.
За миг поспира се, поглежда малко вяло,
помахва тъжно към ятата – да летят.
Едно плашило гушва, после отначало
брои си дните... и за кой ли вече път.
А те топят се тихо – шепа морска пяна,
септември близо е, зад хълма. Ей го, на
души на влюбени за спомен ще останат,
в очите тъжни на пияната луна,
а после август ще забрави тя. Жена е,
септември – пъстър водопад ще потече
и ще я лъже всяка нощ, че е безкраен,
като живота на последното щурче,
което в песента си любовта е скрило
и учи вятъра да пее, и без глас.
И хем е тъжно, хем копнежно е, и мило,
несбъднатото лятно чудо между нас.
https://youtu.be/3YAGvCq2L0E?si=oaqXCXxThNSC25ee
Живота на последното щурче
© Copyright: Надежда Ангелова, 2024
Свидетельство о публикации №124082301605
Свидетельство о публикации №124082301605
Рецензии