Яна Язова Велика пiсня Голямата песен

„ГОЛЯМАТА ПЕСЕН” („ВЕЛИКА ПІСНЯ”)
Люба Тодорова Ганчева/ Яна Язова (1912-1974 г.)
                Болгарские поэты
                Сюрреализъм / Сюрреализм / Сюрреалізм
                Перевод: Остап Сливинськи


Яна Язова
ГОЛЯМАТА ПЕСЕН

Вечерта се спусна многошумна – с екота на доизливан труд.
Градът загубва резки очертания, от изток пъпли душен, тежък мрак.
Мъгла преднощна пипала протяга, аз тръпна и замирам в сдавен смут.
Студено – в стаята ми. С черни букви пълни листове пред мен – и бели, за да пиша пак.

Че още огънят гори гърди ми… А минал е и този ден:
Изминал в сън кат всички други. И все във сън ли?... Всред призраци ще бъда тука?
Веднъж осъдена на смърт – и нощ една последна бе за мен.
До днеска гасна аз в предсмъртен вик, ръка ми тръпно и зловещо чука

по каменни стени. – Килия – гроб без ехо; решетка, нощ ледна…
Ключарят ли вратичката отвори, та блесна лъч във ъгъла?... Писък… Смъртта ми пращаше задгробното послание.
И знам сега студа на сетните минути. А нощта последна
на моя сън сменил бе вече ден. Свестих се аз без сили… Навсякъде мълчание…

Дори трудът на хората отвън бе мълчалив, безсмислен, безнадежден.
От земното мъртвило изтласкана съм аз… Вълни!... Отвред стихийни ме достигат,
задавят ме!… Ръце, нозе, глава ми се разтапят!... В рева им страшен ужас, леден.
Разливам се… вълна огромна. Веднага силно други ме повдигат.

И всички ний къмто брега фучим… Гласът ни – помощ той зове.
И аз в скалата крайбрежна копнежа свой разбих и стихнах.
След тази буря пак се върнах аз в живота… Всичко също бе.
Морето само сън остана, с тоя див, безкраен ужас. С ужаса аз свикнах.

Животът… В пробуда обезсилена не виждам, но чувствам – бърза, отминава.
Между стените в свойта стая, вълна, осъдена, освободена.
И „победител” бях, света сътрих на прах. И как се отмъщава…
И как аз отмъстих насън, че бях извън живота… Събудих се, но разрушена…

И сила вече догоряла… Животът бърза – отминава.
Дори за теб аз нямам сила през сънищата да помисля.
И няма аз да се разбудя, до теб да дойда. Прегорява
душата ми във сън – без теб и без живот – за всякога така; аз сън съм само, мисля.


Яна Язова
ВЕЛИКА ПІСНЯ (перевод с болгарского языка на украинский язык: Остап Сливинськи)

Схилився вечір гамірливий, в кузнях теплих догасає сталь.
В смерканні меркнуть форми, морок заливає місто від основ.
Вечірня мла просочується, липне; полонить мене глуха печаль.
В кімнаті холодно. Переді мною аркуші – записані та чисті, щоб писати знов.

У грудях моїх, мабуть, ще палає жар. Минув черговий день,
Запав у сон. А може, то не сон? Мені самій судилось бути між примар?
Я вже приречена на смерть – явився в пітьмі ночі сніп знамень,
І догасаю в передсмертнім зойку. Я – у чомусь, що немов труна

Із каменю чи келія глуха. За ґратами вгорі – опівніч крижана…
Тюремник відчинив дверцята, й світло тьму протнуло. Чи здалося?
Мовби смерть мені моргнула з потойбіччя, із останнього вікна.
А за вікном тим часом блиснув день, я випливла зі сну в задушне безголосся…

І навіть людська праця надворі була безглуздою, тупою і німою.
Мене немовби викинула в день підземна пустка. Хвилі!.. Раз за разом
Вони мене хапають, топлять, я зникаю, гасну в ревищі прибою.
Розливаюся сама, неначе хвиля. Й тут-таки наступна хвиля підіймає й тне мене води алмазом.

Усі до берега мчимо… Благаємо про допомогу.
І я об прибережну скелю свою мрію розтрощила і затихла.
Скінчився шторм, я повернулась до життя. Й немовби не було нічого.
Позаду – море-сон, жахітна круговерть. Та до жахіть я звикла.

Життя… Яка тяжка ця ява, але ось – я бачу, вже й вона минає.
В камінному мішку кімнати – хвиля, я. Осуджена, неждана.
Була я „переможцем“, обертала світ у прах. Що ж, мста наздоганяє…
Бо мстила й я – у сні поза життям… Прокинулась – у ранах.

Вже сил моїх – на дні лишилось… І життя міліє, витікає,
Навіть про тебе думка об забрало сну безладно б’ється,
І не прокинусь я, до тебе не прийду. Сіріє, дотліває
Душа у сні – поза тобою і життям – навік; і вже сама я – сон, здається.