Димитар Данаилов. Прибой

Прибой

Прибой, шипя, броски за волнорез—
и пеною пивную лавку ромов,
и песнь о позабытом незнакомом,
чьих радостях-печалях— нею резв?

Она с прибоем насмерть завелась
по женщине ненашей и нездешней,
горячей, жгучей, трепетно невешней—
сама тропическая страсть и сласть.

Из хаоса на миг в окно она,
отрывистая,
оживила память:
я пел её— тебе— в былую замять—
пока иных не знал, моя вина.

И эта песня вызвала тебя
и мы ей, как давным-давно, внимали,
пока не спелась;
волны подустали,
и берег без умолкшей теребят.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
илл.от нейросети, прим.перев.



Прибой

Прибой потопно беше зафучал,
прескачаше разпенен вълнолома.
От пивниците лавата на рома
към мен влечеше радост и печал.

И бореше се на живот и смърт
една прастара песен със прибоя –
все за жена – ни твоя, нито моя,
с гореща като тропиците плът.

От хаоса за миг изтръгнат звук
достигаше в хотелската ми стая.
Аз тази песен за жената знаех,
когато нямаше за тебе друг.

И пак те викна песента при мен.
И без лъжата, че си само моя –
един до друг ний слушахме прибоя,
докато той затихна уморен.

Димитър Данаилов