Понеже пак до вътък промени ме
по женски непокорната съдба,
откъртих я табелата без име,
стрелите си извадих от гърба
и тръгнах, а небето бе посока,
в душата приютила дрипав стих,
бе сянката ми трижди по-висока,
от онзи дом наужким що градих.
Над мене сърца ли залезът гореше?
Дори дима преглътнах без сълзи,
настъпих спомен – писна безутешен.
Извиках му: След мене не пълзи!
По стъпките ще расте коприва
за да закрие пътя ми назад...
Безпътна да съм някак ми отива,
безпътните най-смели са. Летят...
Безпътните най-смели са. Летят...
© Copyright: Надежда Ангелова, 2024
Свидетельство о публикации №124051700748
Свидетельство о публикации №124051700748
Рецензии