Ми носи зима сякаш пролетта,
Та любовта не щастлива за мен.
Пък аз сънувам твоите уста,
И се целувам тебя, в своят сън.
И ката дума спира ми сърцето,
И не минава моя силна болка.
Аз тут един съм воин във полето,
Жив във войната, как на длъго?
Колко?
Ти си моят щит, и чуждият меч,
Крия се в твоите магически крила.
Ела в съня, и отведи ме по далеч,
Аз тука свърших своите дела…
Серцето ми замръзва като лед,
Вече не сгрява мене моят юг.
Аз знам че не съм български поет,
Исгубен се в глубницата на някой друг…
Вспомнил, что я болгарин
© Copyright: Степан Дмитриевич Чолак, 2024
Свидетельство о публикации №124030204291
Свидетельство о публикации №124030204291
Рецензии