Измълчано

Не ми ги вземай, Боже, мойте думи!

Богатството ми в радост, или жал,

те мостът са невидим помежду ни

и кръстът, който Си ми изковал.


Препъвах се в светините фалшиви,

със стигмите на юдите кървих,

засях надежда сред безплодни ниви,

а имах само Теб и своя стих.


И врани изкълваха урожая,

сред болка, и безсилие, и страх

но все съзирах светлината – тая,

която с думи нежни призовах.


От блясък ослепяваха очите,

душата си отказах да продам.

Ти знаеш, че там – в лоното ; скрит е,

от думите неръкотворен храм.


И всяка дума в него е икона,

а всеки стих свещица и: —"Амин!"

Сега над мен мълчания се ронят

щом искаш този свят ще измълчим...


Изкупя ли си нявга греховете,

Ти научи ме да говоря. В миг,

в тъмата всяка дума да засвети,

от обич и от болка. По-велик,


не е от Тебе, о всесилни Боже

стихия, или звяр, или човек.

Пиши по изтънялата ми кожа,

самата аз – поема в път нелек.