Марко Марков. Рубаи. Ненавижу сподленье...

 *
Ненавижу сподленье народа в толпу
с вожаками на нашем, народном, горбу,
но, Всевышний, она же , в душе и моей—
одинокой, где мыкают бесы судьбу.


* * *
Аз тълпата ненавиждам, тъй като го знам:
тя слуга е на площада, господар издига там.
Но какво да правя, боже, след като разбрах,
че тълпа съм аз самият, даже да съм сам.


* * *
В пустом мірке созревший одиноким,
пытал любви земные я востоки—
и на виду небесного заката
лобзаю прах, играющий восторги.



* * *
Живя самотен в празната си къща,
не срещна любовта, с една и съща
гримаса я отпъждаше, горкият.
Сега пръстта като жена прегръща.



***
Обичах три жени. Едната си замина,
когато тръгнах тъжен за чужбина,
отдавна другата е шепа пръст печална,
а третата нарича се Родина.


* * *
Трёх женщин я любил: одна и снится
с тех пор, когда я зажил за границей,
вторая стала прахом бывшей третьей,
что Родиной зовётся не дразнится.

Марко Мврков
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы