Иван Вазов. Ночь в лесу

Мрак. Тени. Глухо. Таинство глубоко.
Под тёмный свод въезжаю. Тьма, виденья
Кружат, снуют в ночи. По воле рока
Шагай, мой конь, как скажет провиденье.

Молчание страшит сильнее мрака.
Не скрипнет клён, листок не шелохнётся.
Безмолвно лес застыл у буерака,
Как вор в засаде, ждёт, к оврагу жмётся

И входит в тьму печален и тревожен.
Уединение меня пугает:
И в свете я от прочих отгорожен,
Душа любви к другой душе не знает.

Печалюсь, хоть и вышел конь из гая,
Но некуда спешить, повсюду морок.
Меня нигде не ждёт душа родная,
Не ждёт свеча в оконце, между створок.


Иван Вазов
НОЩ В ГОРАТА
Мрак. Сенки. Глухо. Тайнственост дълбока.
Вървя под тъмен свод. Виденья странни
в нощта се мяркат. Пътя – на посока –
оставям го на коня си разбрани.

Мълчанье страшно – повече от мрака.
Ни клон заскръцва, нито шумка пада;
лесът немей зловещо, бди и чака,
като разбойник нощен във засада

вървя в тъма, умислен и тъжовен.
В усамотенье страшно се усещам:
самичък аз съм и в шума световен,
душа мен родна, ближна там не срещам.

И тихо, тъжно мърдам из букака,
та няма що да бързам в мраковете:
мен сърце любяще сега не чака
и на прозореца ми свещ не свети...