И този ден в зачатък още уморен,
не си избра небето за посока,
но все едно дори сред тръните сега,
се крия, суша е, рисувам си дъга
и само сянката ми някъде зад мен
протяга се към слънцето висока.
А аз съм всъщност стръкче жилава трева,
горя и аз, изгаря ли полето.
За небесата сини много малко знам,
орелът там се вие – горд е, но и сам,
а ние много сме и силни затова,
че коренът ни впива се проклето.
А горе? Знам сияят хиляди звезди,
но там се ражда, казват гневен ураганът.
В най-малката тревичка Бог е взрян,
а сянката ; денем става великан,
дъждец пои я, нежно вятърът бразди; –
да няма никой – пак тревите ще останат...
Tревите ще останат
© Copyright: Надежда Ангелова, 2023
Свидетельство о публикации №123071803204
Свидетельство о публикации №123071803204
Рецензии