Андрей Андреев. Придя к мосту, село где за рекою..

Когато стигнах моста на реката,
след който селото ми се показва,
чух птичка някаква за пролетта да пита
и майка ми на камъка да шепне.

Години вече пролет там не идва
и камъкът мълчи години вече,
че спрях и мислех моста ли да мина,
или в мълчанието да потъна.

Не носех нищо, никаква надежда,
че пролетта с водата ще прегази
през преспите, от зимата навяти,
или че камъкът ще проговори.

Животът сякаш беше се изнизал
през пясъка, през шумата, под моста,
а знаех, че което се завръща,
пристъпва плахо после, отродено

пред знаците на вяра и безверие.
И досега стоя така - изтръпнал
и вперил поглед към брега напуснат,
като във онзи миг на изненада,
когато стигнах моста на реката,
след който селото ми се показва.

Андрей Андреев



Придя к мосту, село где за рекою
как на ладони, ждал я слышать: птаха
весну прийти скорей в полёте просит,
и матушка моя с надгробья шепчет.

Весна в село не ходит год за годом,
и год за годом вымолкло надгробье;
и я задумался: мостом в село мне,
или застыть и утонуть в молчанье?

Пришёл ни с чем я, сиречь без надежды
на шёпот материнского надгробья
и на приход весны поверх сугробов,
навеянных зимою многолетней.

Года за годом в гальку просочились,
сквозь лес ушли  и под мостом сбажали;
а знал я что в пенаты отщепенцу
нет ходу, робкому отродью, ибо

меж верой и безверьем ходит-бродит.
Застыв, всё там, в былом ошеломленье
вперяю взгляд в тот берег— недоступный,
как в миг молчанья вечности, когда я
пришёл к мосту, село где за рекою
как на ладони, де, услышу: птаха...

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы