Памет за Пеньо Пенев

Пеньо Пенев в очите на чуждестранния журналист
Автор: Ольга Мальцева – Арзиани – поет и журналист от Русия
Превод от руски език : Генка Богданова

Някъде нещо някой чел… Някой за това с някого нещо говорил…Някога на някого за това са разказвали…
Ето и всички сведения, които има чужденецът за великият български поет на ХХ Пеньо Пенев.
А е жалко! Колкото по-отблизо се запознаеш с лириката на поета, толкова по-близък ти става той. А проникновените слова на поета, пронизани от тъгата и горчивината, която изпитват неразбраните, все по-силно се врязват в паметта и тревожат душата…
Отварям напосоки сборникът със стихове. Стихотворението е «Епоха». струва ми се, че сега чувам думите на поета, възхваляващ своето време. Но се сблъсквам и с ужаса на неговата лична драма.

"С мръсни пръсти
               мерзавец
                в душата ти рови
и скверни това в тебе,
                що пей
                и гори."

"Грязными пальцами
                мерзавец
                в душе твоей роется
Оскверняя всё то в тебе,
                что поёт и горит."

Колко страшно е това!
И в творчеството , и в личният живот на поета се ровят, ранявайки душата му, и терзаейки тялото му. Неприятелите му държат в пазвата си камък и във всеки момент за готови за нападки. А приятелите? Приятелите сякаш не се отказват от поета, но не са редом с него, когато той решава да приключи сметките си със живота, неразбирайки какъв непростим грях ще извърши.
И става ясно, защото това стихотворение звучи така трагично. Поетът вече вижда, макар и неправилен, макар и страшен, но изход от унизителната за него ситуация да бъде дивеч, който постоянно преследват.
В стихотворението „По - добре не го раждай”, поетът с горчивина описва, струва ми се, най-възторженият миг в живота на младото семейство, когато младата жена чува сърцебиенето на неродената си първа рожба. В повествователна форма поетът разказва за това, как се безпокои за бъдещето на детето и се пита, дали наследникът му ще обича младият град Димитровград, който строи , и който много обича баща му. Поетът все още не знае син ли, или дъщеря ще се роди, какъв цвят ще бъдат очичките на детето – сини, или черни, но не в това се състои проблема. Тихото и спокойно повествование е завършено окончателно. Поетът неочаквано ни кара да настръхнем. Той говори за това, че важното не е това, какъв цвят ще бъдат очите на неговото дете, а това, че детето трябва да бъде „Човек с очи”, за да съумее да различи врага от приятеля.
И ние веднага разбираме, че сърцето на поета е препълнено с мъка. Тъжно е да четем такива стихове! Както с тъга четем и други негови стихове за несподелената любов, за самотата:

САМОТА

Пеньо Пенев

Тихо е... тихо е... тихо е...
Нощта кротко в прозореца бди,
няма те никога, никъде -
самота... и небе... и звезди...

Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, надеждата, мъката
ме гори... ме гори... ме гори...

Колко си свидна и чакана!
Ти ще дойдещ най-после, нали?
В спомен сърцето разплакано
ме боли... ме боли... ме боли...

Оня тих миг ще настъпи ли -
да протегнеш към мене ръка?
Аз ще те чакам пак, скъпа ми!
Докога... докога... докога...

Тихо е... тихо е... тихо е...
И стоя и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде...
Тишина... самота... и звезди

ОДИНОЧЕСТВО.

Пеньо Пенев

Авторизированный перевод с болгарского
Ольги Мальцевой-Арзиани

Тихо...тихо...небо...звезда...
Ночь у окна стережёт мечты.
Нет тебя рядом нигде, никогда -
Тихо...Один я. А где же ты?

Тяжко...тяжко в разлуке с тобой,
Тоскую в тиши средь пустынных лесов.
Горечь страданья, надежда, любовь,
Сгораю...горю... стынет кровь...

Как тебя жду, как же ты хороша!
Мир мой слезами омыт.
Плачет и стонет моя душа...
Сердце болит...болит...

Ты ведь приедешь, миг счастья даря?
Жду тебя всюду, всегда.
Вместе со мной тихо шепчет заря:
Когда же? Когда...когда...

Тихо...Как тихо звенит тишина...
И небо, и грёзы, и звёзды...
Ты лишь одна мне на свете нужна.
Тишь...Одиночество...Слёзы...

***
Пеньо Пенев

На Клара

Сънят ресници не притваря -
разбит в тревоги и копнеж.
А виж - на масата догаря,
топи се лоената свещ.

Знам, няма чудеса, но чакам
унил и сам... и натъжен -
по белите пътеки в мрака
да дойдеш тая нощ при мен.

* * *
Пеньо Пенев

Авторизированный перевод с болгарского
Ольги Мальцевой-Арзиани

Кларе

Сон ресницы не смыкает
От тревог и нежных грёз.
Свечка тихо догорает,
Льёт из воска капли слёз.

Знаю, нет чудес, и всё же
Жду и верю, в тишине
В то, что лунная дорожка
Приведёт тебя ко мне.

ЕЛЕГИЯ

Пеньо Пенев

Денят се ражда... Жажда пустинна
като талаз накипя и запя...
Жена милоока! - добра и невинна -
денят се ражда, а аз ще заспя...

Сърцето чакало, но не дочакало,
плакало, докато сипне зората
На двора тревясал и утрото плакало,
плакало с бистра роса по тревата.

Бяла и румена като циклама
в дните ми горестни ти се яви!
Мълком те гледам... Път към теб няма!
Късно е вече, уви!...

Чашата само скръбта ми разбира
и ще остане тя - ален завет!
Един ще се ражда, друг ще умира
в ръка с пистолет...

Съдба неотменна - задача решена!
Стройна и свежа, с походка лека
дори да се върнеш пак в рокля зелена -
самотна ще бъде една пътека...

ЭЛЕГИЯ;

Пеньо Пенев

Авторизированный перевод с болгарского
Ольги Мальцевой-Арзиани

День зарождается. Жажда пустынная
Словно волна догоняет волну.
Женщина юная с взглядом невинным -
День зарождается, я же засну...

Сердце томилось во мгле ожидания,
Но не дождалось, и было так горестно!
Утренней зорькой рыдало страдание,
Травами мокрыми плакало с росами.

Как цикламен, была бело-румяною,
Поздно пришла - в дни последней главы.
И я молчал. Только думал упрямо -
Ты опоздала... увы...

Чаша вина мою скорбь принимает.
Я оставляю в ней алый завет.
Кто-то рождается, кто-то страдает
И умирает, держа пистолет.

Судбы людские - задача решённая.
Если ты даже вернёшься сюда -
Лёгкой походкою в платье зелёном,
Тропинкой пустынной ответит судьба...

Личният живот на поета е неудачен, той се разделил с жената и детето си, обичал, страдал, измъчвал се, над него постоянно висял Дамоклевият меч на историята. И смъртта му е факт.. Поетът – строител на Светлото бъдеще, Певецът във ватенка, Бригадирът с пееща душа отлетя в небитието, за да се възроди от пепелта тогава, когато народа на България отново ще протегне ръка към томчето с негови стихове, че ги прочете, ще пролее сълзи и ща се разкае …
Прости ни, Поете!
За чужденецът е трудно да разбере наранената душа на Пеньо Пенев, ако не е бил в града – мечта на поета – Димитровград. Той го е строил, живял е в този град и градът му връща неговата любов стократно.
Просторни площади, покрити със светла мозайка, чистите, построени с любов жилища радват очите със своята солидност и малко напомнят за следвоенното строителство в Киев и Минск. Огромното количество паркове и алеи, фонтаните, павилионите, детските площадки…
Нима Пеньо Пенев не мечтаеше за това строейки младият град на брега на река Марица?
И макар, че са малко поовехтяли фасадите на сградите, макар, че все още да има много да прави за жителите на Димитровград неговият кмет, и сега градът на Пеньо Пенев може да се гордее със себе си. С богат културен живот, със забележителен театър, с библиотеката, музеите и главно – с ХОРАТА! Приветливи, радушни, готови да приемат, прегърнат, подадат за помощ ръка, да нахранят, приласкаят и подарят топлината на своите сърца.
Дълбок поклон на вас, жители на Димитровград от Русия!