И фигурка, след фигурка се ниже, животът ми изящен филигран,
остана само песът верен ближен, от хората останах неразбран.
Аз хляба си в нощвите лунни меся и къщата си нося, на гърба,
и все на кръстопът ми е адреса. В градината ми – плачеща върба.
В очите ми сияе разнолика, и пее Марта, винаги по слух,
животът все по ъглите ме тика... И вече подозирам, че е глух.
Мирише на зюмбюли и коприва, летят на воля птички и пчели,
съдбата ми – ту сладка, ту парлива – избрана е за друг, като че ли.
И сякаш покрай мен се навъртяха годините ми петдесет и шест,
а аз поет, без челяд и без стряха, бродяга си останах и до днес.
А делникът ми – кукувича прежда. Криле от нея вечно си плета,
така ще е завинаги изглежда - поет и пес - сами срещу света.
И все на кръстопът ми е адресът
© Copyright: Надежда Ангелова, 2023
Свидетельство о публикации №123032204510
Свидетельство о публикации №123032204510
Рецензии