Ганчо Керечев. Срыв

Срив

                На сина ми Христо,
                който не се завърна от Еверест

Вместо пролет - падна тежка зима
и притисна клоните надолу.
Тишината просто стана зрима.
Дива тишина пред мен оголи
белите си зъби като кучка.

Аз разбирам - няма изход, няма…
Странно глъхне сивото пространство.
Не сърце ми трябва, трябва камък.
Не човек да бъда, а стомана,
за да издържа, за да остана…

Боже, вразуми над мен небето!
Разтопи оловната му броня -
лъч единствен нейде да просветне,
тишината бяла да прогони
с вик на птица, или с гръм на ручей.

Ганчо Керечев



Срыв
...........сыну моему Христо,
              не вернувшемуся с Эвереста

Вслед зимы весны и нет- вторая
зимища- гнетёт льдяные клоны.
Зрима, тишина меня карает:
зубы щерит, сука, уголовно-
белые, надщербленные с краев.

Понимаю- нет исхода, и не будет.
Ватно глохнет серое пространство.
Камень бы на сердце- бой так труден.
Надо стать на годы безучастным,
истерпеть- меня же не осудят.

Боже, небо вразуми седое!
Растопи свинцовую покрышку,
дай лучу проникнуть в тишь застоя,
дай весне-красне изгнать одышку
криком птиц, капелью непокоя.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Рецензии