Ганчо Керечев. Срыв
На сина ми Христо,
който не се завърна от Еверест
Вместо пролет - падна тежка зима
и притисна клоните надолу.
Тишината просто стана зрима.
Дива тишина пред мен оголи
белите си зъби като кучка.
Аз разбирам - няма изход, няма…
Странно глъхне сивото пространство.
Не сърце ми трябва, трябва камък.
Не човек да бъда, а стомана,
за да издържа, за да остана…
Боже, вразуми над мен небето!
Разтопи оловната му броня -
лъч единствен нейде да просветне,
тишината бяла да прогони
с вик на птица, или с гръм на ручей.
Ганчо Керечев
Срыв
...........сыну моему Христо,
не вернувшемуся с Эвереста
Вслед зимы весны и нет- вторая
зимища- гнетёт льдяные клоны.
Зрима, тишина меня карает:
зубы щерит, сука, уголовно-
белые, надщербленные с краев.
Понимаю- нет исхода, и не будет.
Ватно глохнет серое пространство.
Камень бы на сердце- бой так труден.
Надо стать на годы безучастным,
истерпеть- меня же не осудят.
Боже, небо вразуми седое!
Растопи свинцовую покрышку,
дай лучу проникнуть в тишь застоя,
дай весне-красне изгнать одышку
криком птиц, капелью непокоя.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Свидетельство о публикации №123031904162