Евтим Евтимов. Птицы на рассвете

Для человека непонятный зов
Звучал у тёмной речки в час прохлады.
Неведомую дивную любовь
Баюкали зелёные левады.

Летели парами крыло к крылу
Из тьмы глухой незнаемые птицы.
Им в лад пронзали голосами мглу
Оставшиеся в давнем прошлом жрицы.

Что пели голоса у берегов,
У чёрной почвы, у корней бессилья?
Вдруг нас окликнут с заливных лугов -
Так выпростаем души, словно крылья.

Нетронутые бренностью земной,
Те звуки обернулись в зов сердечный.
И, как во сне, он поманил: “За мной!”
Всплеснули руки наши в жесте вечном.


ПТИЦИ НА РАЗСЪМВАНЕ

Един нечакан от човека зов
отвъд реката тъмна се обади.
Необяснена никога любов
сънуваха зелените ливади.

Излизаха от мрака две по две,
криле допрели, непознати птици.
докосваха се с неми гласове
като дошли от вековете жрици.

Какво си казваха отвъд брега,
отвъд тревогите, отвъд земята?
Да бяха ни повикали сега
душите си да сложим под крилата.

Недосегаеми от земна прах,
превърнали се бяха в зов любовен.
Като насън - подмамени от тях,
потърсихме ръцете си отново.