Николай Лилиев. Та
Та, что моё сердце с препамятных дней
горящее сердцем своим обожает,
живёт в безызвестной, далёкой стране—
Ничьей Никогда её там называют.
Безыменно властная та надо мной,—
по ней всё моё на здоровье болеет, —
в цветущие кущи уводит весной,
по осени тихой— в нагие аллеи.
В безмолвии замка безмолвна, она
вдали от мирского, вне страсти и боли
со звёздного свитка ночами без сна
читает живых злополучные доли.
Мила ей белянка в печали луна—
немая весталка просторов безбрежных,
душа её благом небесным полна,
старанием тихим и промыслом нежным.
Ей люб заповедный засказочный мир,
плывуший в далёких вечерних туманах,
и взор её горний— молчание лир,
безмолвную вечность ценит богоравно.
С заоблачной выси в лазури небес,
куда не взлетают крылатые грёзы,
глядится она в зачарованный лес,
снежинки, не слёзы, роняя морозу.
Та шепчет преданья любви и следит
костлявую пляску слепой танцовщицы,
и дух её чуткий прозорливо бдит,
и плоть её с похотью тьмы не роднится.
В надземные выси к невиданной ней
сердца молодые стремятся напрасно:
в безбурном далёко нежгущих огней
Ничья Никогда, сама сказка, бесстрастна.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Жената
Жената, която от паметните дни
сърцето ми пламенно страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.
Тя има над мене безименна власт
и всякоя гънка ми спомня за нея—
напролет тя кани в разлистния храст,
наесен —в безшумната плаха алея.
Над нейния замък мълчание бди,
житейската врява до нея не стига—
и своите жертви тя дебном следи,
разтворила нощем надзвездната книга.
Тя люби печалната бледна луна,
която целува полята безбрежни —
и нейната мисъл не знае злина,
и нейните думи са тихи и нежни.
Тя люби потайния приказен мир,
потънал в мъглите на здрачна далечност—
и в нейния поглед— планински тих вир—
оглежда се мълком безмълвната вечност.
От своите свити лазур-върхове,
които крилата мечта не догоня,
тя тръпном се вслушва и тръпном зове,
но нейния зов се в снежинки отроня.
И нейната похот безплътна в нощта
от тъмни желания нивга не трепва—
тя слуша чаровния танц на смъртта
и тихи любовни легенди нашепва.
На вихрена младост най-свидния цвят
напусто за нея сърцето обрича:
живее живота на приказен свят
и Ничия Никога тя се нарича.
Николай Лилиев
Свидетельство о публикации №123030408532