Андрей Андреев. Троянская война

Троянская война

I.
Богов не превозмочь: они убили
саму любовь— без песен как без боли;
и эту чашу выпьем, как испили
уж не одну— очередную что ли.

Конь** не один был. Гибли смертью храбрых
одни по чести — конники иные,
поскольку торг и на войне оправдан,
жили отважно—  честь свою вверни им.

Конец войны что край самой природы:
под дочерна кровавым небом в теле
не знаю, победили чьи народы,
но лица всех ужасно побелели...

О нас легенды сложат чьи потомки,
руины раскопают и расцветят
— любовь; и та споёт уже негромко,
за всё давно негромкое в ответе.

О нашей я... возможно, есть иные,
по силам биться с веком за елену
иную же, и воинства верны им,
и море крови свежим по колено.

Над Городом дымы как жили-были;
слёз нет как слов, вопрос лишь в том, доколе:
и эта чаша выпита; испили
уж не одну— очередная что ли.

II.
Спустя века и много миль на запад—
в Вероне, например, всё та вражда:
руин троянских неизбывен запах
в цветущих кровью розовых садах.

Здесь трусость в тоге мудрости о прошлом
на поводке у подлости скорбит—
действительность в халате пошлом
велит любовь из принципа убить.

И хоть руины дымные не рядом,
и с миром грозди благодатных лоз,
в средневековых подслащённых ядах
горчит до вопля соль античных слёз.

Что правда, честь, достоинство и святость,
коль кривда и бесчестие везде,
и мерзость возвышается распятьем,
и у корысти праведность в узде?..

Верона, не разрушена войною,
расколота пороком и враждой,
о чём смолчимте в деланном покое:
войны роскошной лучше мир худой.

III.
Войне конец —и все, кто ещё в силах
ползут с полей сражений до победы;
пожарища погода не гасила:
дымят ещё: черны, серы и седы

Покой вернулся с вечером погожим,
но тишина— мертвецкая— не пела:
птах не осталось выживших, похоже,
в кустах, в деревьях— раненых, горелых.

Я им заисповедовался, плача—
сосна и клён кивнули мне ветвями:
никто меня не слушал так, а значит
созрел я пасть и в землю корень память.*

И я смирялся с тем, что дню начало
без нас, калек и дереву нелепых,
и аллилуйя тьме во мне звучала,
и ночь ласкала подостывший пепел.

И я коснулся листьев уцелевших—
гиена взвыла где-то за спиною—
и умер, хоть деревьями утешен,
убит богами, памятью, войною.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
* память здесь инфинитив глагола;
** троянский конь, прим.перев.


Войната в Троя

I.
Не можем боговете да надвием,
за любовта щом край са отредили.
И тази чаша трябва да изпием,
тъй както всички други сме изпили.

Троянските коне десетки бяха,
а не един-единствен като в Троя.
И войните, макар че храбро мряха,
честта си само защитиха в боя.
 
Не зная кой загуби и спечели,
когато свърши изведнъж войната,
ала лицата бяха страшно бели
и кървави до черно небесата…

Легенди после Троя ще прелиства
и ще ровичка старите руини,
на любовта лицето да очисти
от кал и пепел, трупани с години.

Нали така и тя ще съществува
и дните й ще са благословени,
докато има сили да воюва
със времето за своите Елени.

Но днес над Троя само дим се вие,
а ти дори за сълзи нямаш сили…
И тази чаша трябва да изпием,
тъй както всички други сме изпили.

II.
Макар да е изпратило небето
отдавна знак за мирен сън и труд,
пътеката Монтеки-Капулети
все още е скована в мрак и студ.

И както мъдростта да ни говори,
че други времената са били,
едва ли слънце ще я стопли
и пролетният дъжд ще я вали.

Във старата Верона вековете
не изсушиха и до днес скръбта
и Троя още диша с ветровете
на най-горчивата сълза солта.

Но що са скръб и сълзи, щом лъжата
е разпростряла пипала навред,
и що е чест, безчестие когато
начело е на войнствата безчет?

И с теб поне— горчилката изпили,
в настръхналия от враждебност свят
във себе си дано намерим сили
да помълчим пред срутения град.


III.
Войната свърши, всички оцелели
си тръгнаха от бойните полета.
И само тук-таме димяха бели
главни от изгорелите дървета.

Угасваше наоколо пейзажа
и с вечерта се връщаше покоя,
а нямаше кому да те разкажа
освен на оцелелите във боя.

И те ме слушаха, тъй никой скоро
така не ме е слушал, и смутено
ми махаха, че ме разбират— бора
със връх зелен, със жълти вейки клена.

Изгряваше пред мен на изток знака
за мирен сън и труд и към небето
звучеше песен в светостта на мрака,
погалил пепелта на вековете.

Пристъпих и докоснах с длан листата
и на хиените загърбил воя,
солта преглътнах и изпих сълзата.
И паднах сред руините на Троя.

Андрей Андреев