Пейо Яворов. Минует ночь
Полночь. Луна улыбкой блещет.
Окно акация густая
голубит тенью- та трепещет-
в безветрии - и что живая,
чудо, сказка, доброй феей
навевает сновиденья.
А там, в каморке полутёмной,
где пара юная таится...
Покой двоих то лаской томной,
то жарким вздохом разразится,
то крылатым поцелуем
озадачит гладь ночную.
Там венчик розовый надевший
сам Гименей незримо внемлет
супругам юным- безутешный,
не разберёт ни слова- еле
понимая полуслово,
злится: божка безголовый.
Напрасно тщится небожитель!
В засаде за' полночь, в досаде
мрачась, головка закружила-
и венчик на" пол. Бог, не глядя
на утрату, злится молча-
тень в окне не зря хлопочет.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Минува нощ
Минува полунощ. Луната
блести усмихната, лъчиста.
и на прозорци на стъклата
акацията гъстолиста
хвърля сянка треперлива,
сянка чудна, сякаш жива.
А в стаичката полутъмна
се млада двойка спотаява...
И ту въздишка с огън пълна,
ту шепот тих се там раздава,
ту целувчица крилата
хвръкне, стресне тишината.
Невидим - Хименей е тамка
с венец от рози под ръката...
Напред се наклонил едвамка,
и пръст притиснал на устата -
кроткий бог подслушва тайно
що там шепнат безпрестайно.
Напразно, - нищо той не схваща!
И - в неизказана досада -
глава намръщено поклаща
замисля се... Венецът пада -
ала той го не прибира
с яд се само в двойка взира...
Пейо Яворов
Свидетельство о публикации №123021608582