Андрей Андреев. Отец в пути

Отец в пути

Он верил в мир. Цвели сады,
а мир был лжив, увы.
Он сильным был и молодым,
живее всех живых,

и до конца прошёл свой путь,
а всё идёт. Зима
прошла, с ней- тьма и жуть.
За ней- жара и май.

Отец, надеюсь, верит там
что выберемся тут,
с трудом расставим по местам
мечту и суету,

и что с душою во плоти
всю жизнь свою
любой
рождён что солнце век идти
за песней голубой.

Под громы, ливень, ураган
шаги отца слышней;
затем дохнёт отец Балкан,
застонет соловей.

И если тьма, иди путём-
конец нескоро, там-
косым непесенным дождём
по плачущим цветам.

Нашепчет он: "А мир цветёт.
Он сложен- мы просты.
Отец ушёл, а всё идёт-
бодрясь, шагай и ты".

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы



По пътя - баща ми

Той беше силен, беше млад,
от живите - по-жив.
Той вярваше на този свят,
а бе светът лъжлив.

Ковеше студ, цъфтеше май,
изгаряха треви.
Той пътя извървя докрай.
И още го върви.

И още вярва може би,
че в нашия живот
щом има път, и в тегоби
ще се намери брод.

И че макар да е от кал,
когато е на път,
човек прилича на кавал
или на глинен съд.

Полъхне вятър, зазвучи
съдът с невинна страст.
И ту Балканът заечи,
ту славей люшне глас.

И над човека изведнъж
ако припадне мрак,
то там, напред, подсвирква дъжд
и плаче ален мак.

И сред сияещия май
дъждът шепти, мълви:
той пътя извървя докрай.
И още го върви.

Андрей Андреев