Андрей Андреев. Закат
Привязан конь. Закат над речкой.
Покосом свежим с луга веет.
Луна к ночи белеет вечно.
А горы- пуще зеленеют.
Тут всё неспящего пытает
меня- несложного- простое:
по что, откуда и куда я,
и надолго ли на постое.
Я уходил и возвращался
всю жизнь. Я только тем и занят.
Что я оставил тут- на счастье?
Почто душе ума дознанье?
А жизнь, короткая такая,
с добром и злом в меня глядится:
встречает ревностно вздыхая;
с надеждой провожая, длится.
Судьбу о сроках не пытаю,
когда, не ведаю, несмело
замечу два надгробья с краю
пути под небом странно белым-
и, осознавший, что умчались
мои рассветные зарницы,
вернусь холодными ночами
началам- камню поклониться,
и время- не моё, а наше-
пока неспящий, распытаю,
навек ли в этот уходящий,
вернусь в последний навсегда ли?
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Залез
Кон спънат. Залез над реката.
Ливада, вчера окосена.
По-бяла пред нощта луната.
А планината - по-зелена.
И всички те едно и също
ме питат, докато заспивам:
дали отнякъде се връщам,
или нанякъде отивам!
А цял живот това съм правил.
Завръщах се и заминавах.
Какво ли тука съм забравил?
Какво ли другаде спасявах?
Животът - къса, тънка нишка,
с добро и зло и в мен се вглежда -
за посрещачите с въздишка,
за изпращачите - с надежда.
И аз не питах накъде ли
съдбата път ще ми посочи
и под небета странно бели
ще виждам две надгробни плочи,
ще чувам стръвно да изтича
в мен времето ми отредено -
и върнал се, да коленича
до камък в нощите студени.
И времето - едно и също,
да питам, докато заспивам:
завинаги ли тук се връщам,
завинаги ли си отивам?
Андрей Андреев
Свидетельство о публикации №123012805916