Иван Давидков. Белая комната

Бялата стая

Скалпелите лежат като късове лед,
паднали от стрехата на кръгозора.
На тавана застинал е месецът блед
и след миг ще се срине отгоре.

Ще се разбие в ръба на пропасттa,
която като рана отворена зее.
Духът ти кръжи между живота и смъртта
и в зарево виолетово странна музика те люлее.

Отваряш очи. Бели стени. Лъха хлад.
И додето вятърът в прозорците стене,
хирургът снема зеления си халат
и мисли за утрешния лов на елени.

Иван Давидков
февруари 1988


Белая комната

Скальпели что дольки льда лежат-
павшие с карниза кругозора.
С потолка луна бледна дрожа
на пол грянет вдруг - или нескоро?

на куски о пропасти уступ,
раною зияющий- отверстой;
дух кружит -на грани жизни туп;
в зареве тебя колышит престо
музыка багровая... Я тут

вижу наконец: белееют стены.
Холод. Раздевается хирург,
вешает халат- трофей, оленя?
Ветер в окна бьётся поутру.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы