Това небе не спира да сълзи;,
ноември ли оплаква, есента ли?
За много суши влага са събрали,
отдавна оголелите брези.
Листа - довчера златни гази бос,
замислен гълъб с мокра перушина
и чака търпеливо да отминат,
две котки, с гръб извит като въпрос.
Покорно вятър в клоните се сви,
не му е никак работата бърза,
от вчера сякаш зимата отвърза,
зло, бяло куче в калните треви.
Студът среднощ се вмъква непозван,
за сетен път целува хризантема,
последно сбогом с розите си взема,
гаси звездите вън с мъглива длан.
Сланата пада ничком призори,
по покривите с пушека се гони,
най - белият от всичките сезони,
една свещица само вън гори.
Измръзнал месец, ясен и лъчист,
по Пътя млечен стиховете сбира...
Поетът пак не спи и няма мира,
до сутринта изписва лист, след лист...
Сланата пада ничком призори
© Copyright: Надежда Ангелова, 2022
Свидетельство о публикации №122121404352
Свидетельство о публикации №122121404352
Рецензии