Иван Мирчев. Кровать
Вот и кровать моя. На ней
лежу и отдыхая засыпаю
да нелегко - пружина растакая
бередит сон тем чаще и больней,
когда доска светшавшая под нею
поскрипывает летом и зимой,
но, угнетая правою рукой,
покою их и сам в покое млею.
Я всё же приспособился, увы-
в цейтноте до починки не добраться;
привычная душа при всём парадце
парит некруто- сны уж не новы.
Пружина посмирней, доска потише-
душе, летучей на ночь, повольней.
Ко многому с теченьем наших дней
мы привыкаем лёжа ниже крыши.
Да что мне эта старая кровать-
скрипучую не выправит могила:
покой ищу на ней, привычно милой,
пока не пробил час вовеки спать;
подумаемте о растущих детях:
поболее заботиться о них,
поменьше- о кроватях без брони
поверх- непроницаемой: день светел.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Легло
Това легло е мое. Върху него
лежа и отпочивам, и заспивам.
Нелеко спя, че има нещо диво
в пружината. То няма и пружина,
уви, а само някаква дъска,
която често хлопа, в студ и жега.
Но мога с него дълго да помина,
като лежа на дясната ръка.
Това не е ни жалко, ни велико.
Аз просто нямах време да сменя
дъската му с пружина. И привикнах.
Сега не забелязвам и не пречи
да се струи край мене светлина,
за да лети душата надалече,
додето и дъската стане мека.
С какво не се е примирил човекът.
Почти забравих всичко и нехая
за старото легло. Виж колко много
деца край нас растат като цветя
и колко много нужно е на края
да мислим за децата ний, на слога
на днеска и на утрешния ден.
Отдавна е омръзнал оня сън,
люлян от стария камбанен звън.
Иван Мирчев
Свидетельство о публикации №122121306311