Теодор Траянов. Посвящение

Посвящение

Речиста варварская лира:
то полегоньку, то сплеча,
то опахало, то рапира,
трель соловья- и лязг меча,
то вышиною богоравной
манит с Балкановых вершин,
то извергается вулканом
тартара варварской души.

О, эти возгласы адама,
его экстаза дикий крик
любви к всему, что есть меж нами-
сверхплотской страсти сверхзари,
и эти молнии базальту,
и грохот камня- топора,
а ева будет послезавтра,
зане мужской удел игра.

О, этот всё непобеждённый
герой, презревший смерть и страх,
взносящий мёртвую мадонну
небесной лествицей в руках.
Он в гроб кладёт её хрустальный,
меж негасимых царь-огней,
речёт прощай -и, безначальный,
летит на рубку ,где больней.

Игра есть ключ- не наважденье,
но ход в иное, чрез излом-
там бела света отраженье
в просторе сказочном цело,
там пентаграмму начертала
десница зодчего- и храм
мечты живой воздвигся- алый-
на зависть бренным же мирам.

Волчищем воет- веет вьюга
в ночной пустыне. Без меча
без имени, но без испуга
влачится вождь увы крича.
Он видит родину, впервые
любил где, грезил и мужал-
клонит ли жилистую выю-
над ним ли вороны кружат?

Рокочет варварская лира,
пылает жертвенный костёр-
горят останки микромира,
чей дух навеки выше гор;
листва опавшая укроет
в земле сырой остывший прах,
но сердцу павшего героя
в живых гореть, сжигая страх.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Посвещение

Послушай варварската лира
с бездънна и сурова реч,
ту звън на слънчева рапира,
ту удар глух на земен меч,
по-нежна и от южен вятър,
що гали влюбения слух,
по-бурна от избухнал кратер
на непокорен властен дух. 

Послушай възгласите диви
на първородния човек,
възйет по светлите извиви
на сладострастен сърдечен ек;
възлюбил всичко, той се радва
на яростната жива плът
и кърти с каменната брадва
светкавици по своя път. 

Възлиза воин в небосклона
из огнен гибелен въртоп,
понесъл мъртвата мадона
по стъпала на странен гроб,
благовейно я поставя
среди светилищен квадрат,
прощавай: любя те, прощавай!
и тръгва към смъртта назад. 

Послушай слово вдъхновено,
ключа към светлия отвор,
де всичко земно, отразено,
живее в таинствен простор,
там нявга строга пентаграма
ръка човешка начерта
и бавно възвиси се храма
на въплътената мечта. 

Овълчен вие вятър зимен
в пустините на снежна нощ,
без щит, без царство и без име
смирен се връща мрачен вожд,
не вижда свойте бели кули
де първата любов вгради,
веявицата ли ги тули,
сам себе си ли той победи?
 
Димят се кули, жертвен костер,
там лира варварска звучи,
гори на земна радост моста
в скръбта на слепи две очи,
безшумно, бавно ги покриха
листа от призрачна гора,
сърцето на сърцата тихо
из съсипните възгоря.

Теодор Траянов