Димитар Бояджиев. Элегия

Элегия

Далёкая, нет бы посланьем утешить,
проклятая, ждёшь облегчения сну
к холодной ночи', как моей- бессердечной,
где я на двоих искупаю вину.

Трясину отчаянья вижу бездонной,
и ненависть травит былую весну:
нет мести- болею тобою бессонной-
ужасным виденьем к тяжёлому сну.

Нет- милая! Слёзы посланья- не маска-
запомню их- ими разлука больней;
твою ж, упаси наши, позднюю ласку-
я б насмерть отравой обиды своей.

Исплачась, бледнея во строгости, знаю,
кусаешь губу, жгя во взоре прости,
и мир что пустыня тебе ледяная,
где нет одинокой приюта в пути.

Там, в сумерках нечто великое властно
последнею лаской тебя одарит,
душе твоей холод нашепчет бесстрастный-
в нём наше былое бесследно сгорит.

Не в страстной, недолгой размолвке любезны,
но в вечной разлуке жестоко скорбим
по радости юной в былом- безвозмездной,
по жажде утихшей, что не утолим.

Мечта на двоих как любовь озарила:
великая- малых и трепетных нас
испевших ей нашу взаимную милость,
де натрое сделим последний сейчас.

Пожалуй, бесплодно по мёртвой унынье;
печали- светлеть: ночь уходит за сном...
Но как возвратиться в былую пустыню,
коль сердцу исплакать любовь не дано?

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Елегия

Макар безнадеждна, макар безгранично далечна
у мене утеха ти дириш, о клета жена,
но тука е тоже до ужас нощта безсърдечна -
аз тоже изкупвам, отчаян, незнайна вина.

Понякога мисля, че гина във пропаст бездънна.
С ненавист посрещам на спомена сладкия чар.
Не ми е утеха да знам, че и ти си безсънна.
Не радост си вече за мене, а страшен кошмар.

И все пак не мога очите си днес да откъсна
от твоето писмо ридающе! Мила жена,
защо ми се струва, че всяка милувка е късна?
Милувките срещат в сърцето ми гняв и злина.

О, зная как страдаш! Без сълзи, но строга и бледна
ти нервно си пръстите кършиш, в очите горят
ненужни решенья - и мислиш вселената ледна,
и мислиш, че няма за тебе вселената кът...

Не моята обич, а нещо огромно и властно
с последна милувка те гали в привечерний здрач
и сбогом си взема, и никога вече тъй страсно
не ще да трепери душата ти в мъка и плач.

Не весели срещи, цветя и усмивки любезни
в самотност върховно жестока ний двама скърбим:
със радости млади, тъй светли и безвъзмездни,
пожарът на нашата жажда не бе утолим.

Велик бе миражът, над нас що премина тържествен.
Не обич то беше, а оня сиятелен блен,
що всеки очаква на устни със химън приветствен,
и в празна надежда дочаква последний си ден. 

Покрусен, аз виждам, че всяка утеха е лишна,
защото обида ще бъде за нашата скръб...
Но как ще се върнем в оная пустиня предишна,
когато ридае в сърца ни спомена скъп?

Димитър Бояджиев