Константин Павлов. Кошмар

Кошмар

Приснилось, что я- первый человек...

...по пояс гол, вот здесь- в звериных шкурах,
с травы сшибая нежную росу,
шагая налегке,- небритый, хмурый,-
пугал оленей в девственном лесу.

Иду и мыслю: "Ну и красотища!
Я одинок... вот женщину бы мне
сыскать. Одну. Которая не ищет.
И будем... стану счаслив я вполне!"...

Раздался треск- сломалась ветвь- некисло
во сне Кинг-Конга встретить как в кино,-
там на руках нехоленых повисло
по мне ль женоподобие- одно.

Оно, дрожа как лист небеспричинно,
неласково обнюхало меня
и гаркнуло: "Единственный мужчина!"
О, я б в тот миг- полцарства за коня-

сбежал галопом- ласки расхотелось,
но передумал мигом:
ведь
продолжить род людской- святое дело,
не дело- в одиночку околеть.

И молвил ей: "Бывай, моя, что будет!
Тебя нашёл я, кажется, одну-
ради тебя на свете будут люди".
О, лучше б я с обрыва сиганул-

та хвать меня: "Ну погоди, милейший!
Распишемся на камне- и тогда
взаимное влечение утешим
и заживём семьёю навсегда".

У одинокой дуры на примете,
дурак, из одиночества мечты,
как мог я отказать: на целом свете
единственные люди - Я и Ты?

Сбежал бы я- семьи не захотелось,
но передумал мигом:
ведь
продолжить род людской- святое дело,
не дело- в одиночку околеть.

Свидетельство мы высекли исправно-
на камне, а бумагу и печать
когда ещё изобретёт наш правнук,
умножив тем и знанье, и печаль.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
стихотворение из авторского сборника "Сатиры", 1960 г., прим.перев.


Кошмар

Сънувах, че съм първият човек...

Не кадифе, а животински кожи
красяха жилавите ми бедра;
вървях и с чудния си вид тревожех
сърните в неспокойната гора.

Вървях и мислех: "Колко е красиво!
Сега да има някоя жена,
и аз ще бъда най-щастливото
създание на цялата земя."

Неотлетяла още тази мисъл,
зловещо трепна близкото дърво
и на един от клоните провисна
едно женоподобно същество.

То скочи на поляната чевръсто,
затича се към мене изведнъж,
опипа ме с коравите си пръсти
и каза настървено: "Ти си мъж!..."

О, ужас... грозота...
реших да бягам.
Отщяха ми се ласки и жени.
Но спрях,
скован от мисълта, че няма
рода човешки кой да продължи.

И казах си: Каквото и да става,
ще стискам зъби и ще бъда мил.
Човечество,
за тебе го направих! -
Да бях се по-добре самоубил,

защото тя ме хвана за ръката
и каза: "Миличък, постой, постой,
ела да се подпишем на скалата,
че винаги ще бъдеш само мой."

Изгледах аз дивачката предвзета -
как бих могъл да й изневеря,
когато сме на цялата планета
единствените хора - Аз и Тя.

И пак реших
да скоча и да бягам. -
Отщяха ми се ласки и жени.
Но спрях,
скован от мисълта, че няма
рода човешки кой да продължи...

Отправихме се към скалата ние
за смях на веселия горски свят,
докато някой наш правнук открие
хартията и кръглия печат.

Константин Павлов