Константин Павлов. Крылатые люди
Цял живот превити над земята,
те изгаряха в един копнеж -
да открият някой необятен
златен или сребърен залеж.
И от страх, че гледат ли нагоре,
ще изгубят ценните следи,
те не знаеха, че над простора
нощем светят хиляди звезди.
Затова, когато към небето
първият от тях отправи взор,
той помисли, че блестят монети,
и извика премалял:
- Сребро!
И тогава стана чудо -
всички
вдигнаха като един чела
и на раменете рахитични
изведнъж израснаха крила.
Константин Павлов
Крылатые люди
Вечно согбённые в жизни,
гибли с утра до утра
ради несметной жилы
золота ли серебра,
и в деле всяк час
тупя в землю взгляд,
не знали, что по ночам
в небе звёзд мириад.
И когда в небо первый
их тех отправил вгляд,
он воскликнул нервно:
"Монеты! Блестят!"
И все они, кто исчах,
воздели к небу чела-
и на рахитичных плечах-
о чудо! выросли крыла.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
стихотворение из авторского сборника " Сатири", 1960 год, прим.перев.
Свидетельство о публикации №122112708114