Никола Фурнаджиев. Тобою странствовавший я...

Тобою странствовавший я,
перечеканил визии,
дыша, питаясь и живя
то Фракией, то Мизией;
я видел не один пейзаж,
на фото*- те же старые:
ты заповеден, краю наш
по имени Болгария.

Я не устал, не заскучал,
о, родина... но всё ли
вкусил от искони начал
в литературной роли?
В юдоли бедности и тьмы
шептал народ о мне ли:
Попашет с наше пусть- и мы
прочтём его. Бездельник.

Да, обо мне и об иных
творцов красот бумажных.
Кому на что чернильный стих
сгодился хоть однажды?
Умелый, сердцем и душой
в делах народ- и всюду
в труде полезном хорошо
и красоте, и чуду...

Да, о тебе пишу- с тоской,
моя ты мать ли, родина:
что на бумаге под рукой-
картинка лишь, бесплодная.
Вечор морозец- стынет кисть десницы ненатруженной
узлы распутываю. Жисть-
не житие: нет туже их.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
* фотографии в путеводителе, прим.перев.

По пътищата ти вървях,
след душна нощ излизах ли
да дишам въздуха от тях
на Тракия, на Мизия,
аз гледах новия пейзаж,
сравнявах го със стария
и виждах колко той е наш
и чист като България.

Не ми дотегна, роден край,
ни пътя, ни умората.
Но всичко ли сърцето знай?
За мене ли говореха
сред оня кален блок в дъжда
мъжете и невестите:
„Да тръгне в дългата бразда,
пък чуй му после песните.“
 
За мене знам, че бе това,
за мене и за другите
творци на хубави слова.
Какви ни са заслугите?
А хората орат, градят
зарадвани, замислени.
Зад всеки зид, под всеки рът
ни чакат скрити истини.

За тебе пиша стих, стих след стих
с горчивото съмнение -
живота ти дали разкрих.
Фалшиво е, студено е!
И идва вечерният мраз,
и пак с ръце изстинали
развързвам яки възли аз,
и тъй ще бъде винаги.

Никола Фурнаджиев