Димитар Бояджиев. Марсель

Марсилия

Безрадостно залутан, слисан в уличния шум,
в загадки скръбни потопен, безсилен и отчаян,
на тоя страшен град — на всичките пороци друм —
гърмежът и миазмите аз наблюдавах смаян.
Сред тая втрволица не разбирах аз що диря!
Като вълна нахлуваше във моята душа
огромна скръб — и мислех — звяр да ме сподиря
на всяка стъпка, без да знам с какво да се теша.
 
Където да погледна — виждах мъка и разврат.
Земята тук са някога тъпкали финикийци.
Години хиляди са минали — и тоя град
до днес е пълен още със търговци и убийци!
Небето е над улицата като звездна лента,
но никой взор не вдига! Сред нахални светлини
из кръчмите утеха всички дирят във абсента
или в смеха ридающ на продажните жени.

Голтаци мрачни някъде подемат песен зла —
набат на смъртно отчаяние със звуци медни.
Доволници тук весели и тъпи, там — тегла,
сърца свирепи, а пък там две лезбианки бледни,
притиснати любовно, милосърдье и утеха
една от друга просят… И подобно на кошмар,
жестоки, гневни мисли върху мене връхлетеха:
тъй равни бяха него ден и роб, и господар!
 
Аз бях преситен тоя ден на всички суети.
Аз мислех всички скърби и веселия притворни —
и без надежда някой братски да ме приюти,
кръстосвах бледен улиците тъжни и позорни,
сред ледно равнодушие изгубен като в бездна.
Животът ми се струваше тогаз почти като порок,
а моята душа така нелепо безполезна,
че мисълта за смърт ме блазнеше кат блян висок.

Внезапен лъх на горест и денят ми омрачи,
и скъпоценните съкровища на паметта ми.
Дори не исках да си спомня милите очи
на моята другарка, ни пък оня сън, що мами
сърцето ми със бъдеще — и неуморно буди
усърдие у мене, за да мъкна ден след ден
към пропастите на нощта… И всички жалби луди
за щастие как гаснат виждах с поглед уморен. 

А скъп ми е живота мене! Милите неща
на миналото или пък на дните, що жадувам,
лазурът дневен и мечтите скъпи на нощта,
жената нежна, на която устните целувам.
Посрещал съм ги с радост винаги сърдечна.
Когато пък се виждах морен и унил,
доволно бе ми мен усмивка някоя далечна
или дори случаен дъх на росен карамфил.

Димитър Бояджиев



Марсель

Влачась едва, себя не понимая,
скитался я, заблудшая душа,
пороки, грязь и ветошь наблюдая,
миазмами марсельскими дыша.
Девятый вал тоски, мой алчный зверь,
следил меня повсюду поминутно,
а я на всё и вся взахлёб смотрел
растечься взором, да не утонуть бы.

Основан финикийцами, Марсель
давно не тот под рубищем пороков,
но дух Маммоны не ушёл отсель-
пересидел Вааловые сроки.
Звездилась неба бархатная лента;
Масель же, понизу смотящий раб,
перебивался рюмками абсента
да слёзным хохотом продажных баб.

В близи незримой -бедность, неуют-
хмелеют босяки, лютуют ведьмы-
скулят и воют, лаются, поют;
набат гремит отчаявшейся медью.
А на виду- за столиком одни
утешатся ль, бледны вприжимку, лесби...
Я был с ума кошмарами гоним-
душа плыла в предчувствие болезни!

Пресыщен велесортной суетой,
чужим и чуждым алчущим притворством.
влачился я голодною тоской
в калейдоскопе уличной коросты;
в холодном безразличье людной бездны
и жизнь сама казалась мне грехом,
сама душа- нелепой, бесполезной,
а смерть- мечтой доступной что стихом.

На сердце словно сбычилась гроза
над духотой- и ничего помимо,
и я не помнил милые глаза,
ни сна, влекущего неутомимо
в даль суеты уже осенних дней,
в кромешную, безвременную темень-
и гасла счастья череда огней-
моя- в погибельной содомской тени...

Нет, жизнь мила! В ней- май былой весны
и октября грядущего дерзанья,
лазури высь, несбыточные сны,
и страстные поспевшие лобзанья,
клин журавлей- стремительный и тихий,
синица в согревающей руке,
росистый вздох несорванной гвоздики,
улыбка чья-то в близком далеке.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы