Андрей Андреев. Вчера мне кое-что о жизни этой...

Небето вчера всичко ми разказа
за болестта, наречена живот -
за кой ли път ми позволи да вляза
в дълбокото, където няма брод.

И аз крещях пред страшната му сила,
над пропастта надвесен, на ръба,
преди да съм помолил за закрила,
сам себе си преди да погреба.

Крещях щастлив, понесен от вълните,
защото в равнините на смъртта
най-страшното е, стигнал глъбините,
да те изхвърлят на повърхността…

Небето вчера беше благосклонно
към онзи, който му принадлежи,
и майчински с Вселената изконна
и мене пожела да утеши.

То не поиска само да ми каже
морето и пристанищния град,
които най-накрая ще ме смажат
с дълбока тишина и зимен хлад.

В които аз за сетен път ще вляза
обичал, мразил, обвинил, простил…
Небето вчера всичко ми разказа -
какъв ще бъда и какъв съм бил.

Андрей Андреев


Вчера мне кое-что о жизни этой
сказало небо: житие- болезнь,
и я в который, не сходя со свету,
во тьму непроходимую полез;

и я кричал, от страха обессиля
над пропастью бездонной на краю,
молясь оттоле небу на закрылья,
не то себя живого отпою;

кричал от счастья, вынесен волнами,
как смерти неминучей избежав-
не канул- хоть недужий, да не камень,
а выплыл, безболезненно кружа.

И в этот раз меня утешив, небо
позволило с судьбою заодно
пожить своё, на час отведав небыть,
не испытав падения на дно.

И море меня вынесло обратно,
а не на берег, где и боли нет,
и прибыль лет безжизненно опрятна.
Вину, любовь, прощение и гнев

я пережил, в который раз узнавший
от неба неземное до краёв,
над пропастью во тьме сухой и страшной
былое и грядущее своё.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы