Андрей Андреев. Пыль

Пыль

Я луны пуст был, да не празден.
Мой белый свет был глух и нем.
Кого я ждал, тот не являлся,
ко мне с собой наедине.

Зимой, холодными ночами,
в земной пыли и прахе звёзд
я передумал судьбы- камень
с души не сверг, добавя гроздь.

Настало утро непокоя:
как память стёрлась добела,
на раздорожье предо мною
калека-вишня расцвела.

Под ней, зимой и летом вешней,
неумь-житьё, безумье-смерть
собой впустую опровергшей
остался я вовне смотреть:

лучи -ночи, а ветер- зною,
с улыбкой смех да смех шалит;
а с клонов- мне ли- надо мною
и звёздный цвет, и пыль земли

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы



Прах

Сърцето месеци не мигна.
Светът край мен бе ням и глух.
Когото чаках, не пристигна,
когото трябваше - не чух.

През нощите студени, зимни,
сред земния и звезден прах
съдби премислях и години,
но тайната им не прозрях.

А тази сутрин, от забрава,
за да спася светът студен
на кръстопътя се изправя
дърво разцъфнало край мен.

И аз заставам под дървото
опровергало в утринта
безсмислието на живота,
безумията на смъртта.

Лъчите лъч в небето гонят,
смехът достига ведър смях…
и върху мене клони ронят
и звезден цвят, и земен прах.

Андрей Андреев