Андрей Андреев. Сельцо

Селце

Изгубено селце сред есента
ме срещна тази нощ и ми напомни,
че нашият живот е къща скромна
с пътека, със дървета и цветя.

И в къщицата някой дълги дни
е чакал близък глас отвън да чуе
и струя влажен въздух да нахлуе
във стаите с петмез и светлини.

Старица и старик, и шарен пес
прегърбени ме срещнаха на прага
и ми говореха с усмивка блага:
- Добре дошъл! Е, заповядай! Влез!

Аз влязох. Скръцна дървеният под.
Ръка целунах и сълза изплаках.
И после цяла нощ, загледан в мрака,
размислях за човешкия живот.

Андрей Андреев


Селце

Затерянное в осени сельцо
шепнуло мне: дороги жизней наших
полянами лесными прочих краше-
тропа с добром кончается крыльцом.

И я заждусь в потоке лун и лет,
но лай раздастся- радостный и строгий,
и свежесть хлынет с гостем на пороге,
разбавя дух бекмеса на столе.

Кобель примолк. Старуха и старик,
согбясь и улыбаясь мне с порога:
Ну, будь-здоров! Сынок, попаришь ноги.
Побудешь с нами хоть бы до зари...

Я руки им расцеловал вспотев.
Мы ужинали вместе- не иначе.
Затем всю ночь я в темень зырил плача,
о жизни размышляя вместе с тем.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы