Андрей Андреев. Надежда
Догоря надеждата и рече:
„Мътната вода ни залюля
и към глухи пропасти повлече
брегове, мостове и тела.
И едва ли ще си спомним скоро,
че под пластовете гъста кал
са погребани на много хора
трепетната радост и печал.”
Аз я слушах, както кротко слуша
майка си изгубено дете,
както над снега коминът пуши,
както жито под снега расте.
Свел глава на крехкото й рамо,
сякаш от дълбока пещера
преповтарях думите й само,
думи от изстинала гора.
Догоря надеждата, ездачът
се яви и се изгуби пак.
И над всички нас се спусна здрачът,
който бавно се превърна в мрак.
Андрей Андреев
Надежда
Мне-то догоревшая надежда:
Заколышит мутная вода,
и снесёт в обрыв- уже не нежно-
с нами нажитое за года.
Ой ли вспомнят, что в культурном слое,
сохранившем вещи- не тела,
наше настоящее былое-
достоянья, страсти и дела...
Я внимал ей как шуршащей мыши
в пресловутом без иглы стогу,
дымарю в безветренном неслышно,
озими в нетающем снегу.
Прикорнув на плечике страдалки,
эхом вторил ей и остывал,
не зажжённый даже- всё о жалком,
но великом, сам и с нею мал.
Догорела. А библейский всадник,
без трубы явяся, вмиг пропал.
А над нами сумрак-богарадник,
матерея, полумраком стал.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Свидетельство о публикации №122091507941