Иван Вазов Памяти Раковскаго Раковски

„РАКОВСКИ” („ПАМЯТИ РАКОВСКАГО”)
Иван Минчов Вазов (1850-1921 г.)
                Болгарские поэты
                Перевод: Владимир Уманов-Каплуновский


Иван Вазов
РАКОВСКИ

Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,
Раковски, ти дремеш под бурена гъст,
из който поглежда полусчупен кръст.
Син, дреми, почивай, ти, който не спеше,
ти, кой беше вихър, котел, що кипеше
над някакъв злобен, стихиен огън.
Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?
 
Природата веща беше се сбъркала:
тя от теб да стори гений бе искала,
затова в глава ти като в една пещ
фърли толкоз пламък и възторг горещ,
но друг таен демон се намеси тамо:
ти стана създанье от крайности само,
елемент от страсти, от злъчка и мощ,
душа пълна с буря, с блясък и със нощ.
Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без свяст, без предел,
що кат кръст огромен ти беше понел.
Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти – Балкана, кумирът – народа,
народът с безчестье и с кърви облян.
 
Твоят живот целий беше един блян!
 
Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото срито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла.
Нищо невъзможно за теб не оста.
ти даваше образ на всяка мечта.
На неми загадки, сфинкси безответни
предлагаше твойте въпроси заветни;
исторйята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път;
ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,
нещастен мечтател, апостол и воин,
в един час делото на пет векове.
Чухме ний твойте горди викове,
когато при Сава и при Дъмбовица
викна пръв: „Свобода! Сяйна е зорница!”
И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работи, бори се, стреска, вълнува,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.
Исторйята има да се позамисли
във кой лик безсмъртен тебе да причисли.
 
Ти умря. И пътят към гроба ти ням
обрасъл е вече със бурен голям,
и прахът ти гние без сълзи набожни...
Не зарасна само, герою тревожни,
проломът широкий, който ти тогаз
в бъдещето тъмно отвори за нас!
 
               1882 г.


Иван Вазов
ПАМЯТИ РАКОВСКАГО (перевод с болгарского языка на русский язык: Владимир Уманов-Каплуновский)

Безумный мечтатель съ душой непонятной,
Сынъ темной годины тревожной и ратной,
Раковскій, почіетъ твой прахъ подъ кустомъ,
Едва осЕненный подгнившимъ крестомъ.
Спи послЕ трудовъ! почивай! передъ нами
Ты вихремъ носился, кипЕлъ ты страстями,
Ты точно купался въ стихійномъ огнЕ...
Спи! намъ не мЕшать ужъ твоей тишинЕ!
   
Ошиблась природа, тебя не познала,
И генія путь для тебя расчищала,
И мысли твои напоила огнемъ,
Горячимъ восторгомъ въ избыткЕ живомъ;
Но, видно, невЕдомый демонъ вмЕшался, –
Изъ крайностей только твой духъ созидался:
И страстью, и желчью, и мощью горя,
Душа твоя – буря, и мракъ, и заря –
А ненависть адская – вотъ твое право!
Любовь до небесъ – вотъ любви твоей слава, –
Любовь безъ сомнЕній, предЕловъ и грёзъ,
Какъ крестъ свой тяжелый, ты на сердцЕ несъ!
   
Девизомъ твоимъ была смерть или воля,
Мечтою – Балканы, святынею – доля
Народа, что, кровью облитый, страдалъ!
Какъ призракъ туманный, ты въ жизни виталъ.
Въ грядущаго мглу ты смотрЕлъ боязливо,
Но въ тайны былого проникнулъ на диво
И выдвинулъ міру, – какъ символъ побЕдъ, –
ВЕка золотые изъ мрака на свЕтъ,
О славныхъ царяхъ – чудодЕйцахъ преданья,
Поросшія мхомъ вЕковыя сказанья!
Повсюду орлиный твой взоръ находилъ
Могилы, гдЕ славу болгаръ схоронилъ.
   
Глубокую тьму старины, намъ родимой,
Открылъ ты вселенной, о неудержимый!
Ничто для тебя не являлось сверхъ силъ
И всЕ ты мечтанья свои воплотилъ;
Загадчиковъ хитрыхъ, всегда безотвЕтныхъ
Смущалъ ты напоромъ вопросовъ завЕтныхъ;
Ни тьма, ни событій безчисленныхъ рой, –
Ничто не стоитъ на пути предъ тобой.
О духъ безпокойный, ты думалъ, несчастный
Мечтатель, апостолъ, воитель ужасный,
ПятивЕковые вопросы постичь
Въ минуту?! Мы слышали гордый твой кличъ,
Когда ты на СавЕ и на ДембовицЕ
Воскликнулъ: „Свобода сіяй намъ зарницей!”
И тутъ же, горя вдохновеннымъ огнемъ,
Надежду ты сЕялъ въ народЕ своемъ.
Въ громадной толпЕ только ты лишь неспящій,
За всЕхъ, точно демонъ какой-то всезрящій,
Въ трудахъ ты боролся, страдалъ, шолъ на бой;
То былъ ты мудрецъ, то безумецъ шальной, –
То вождь на Балканахъ, то узникъ въ СтамбулЕ, –
Поэтъ и разбойникъ въ широкомъ разгулЕ...
И мысли съ желЕзомъ, и съ лирой труба, –
Для нихъ ты былъ созданъ – и весь былъ борьба!

Исторіи много придется размыслить,
Къ какимъ тебя ликамъ безсмертнымъ причислить..
Ты умеръ. НЕма гробовая плита
И скрыта подъ дикою тЕнью куста.
И прахъ твой гніетъ безъ слезы умиленья...
Но, вЕдай, открытъ намъ, о сынъ искупленья,
Проломъ тотъ широкій, что въ радостный часъ
Въ туманную даль проломалъ ты для насъ!