Иван Мирчев. Предчувствие

Предчувствия

В далечна някоя казарма свири
„проверка” - и в душата ми се връща
тих спомен за отминали другари,
с които сме се водили до в къщи,
когато вечер слънцето догаря,
и сме се черпили с ракийка зла
под крушата с разперени крила.
О, тъмни нощи с грейнали кумири!

Принудени да скитаме сами,
сега не можем вече да се виждаме,
не ще намерим нигде стара хижа,
където някой да ни призове
през трепетните хладни часове.
Сега дъждът без шум ще заръми:
пропадайте, листа, гнезда и клони -
днес бурята без жал ще ви отрони!

Там някъде в мъглата се разлива
дъхът на есента, размесен с капки
и с първата печал необяснима
на онова, което няма име:
душа ли е, или е песен сива,
или това са падналите шапки
на трепетликите върху снега,
или са нови сенки на брега?

Иван Мирчев


Предчувствие

Как заиграет горн в казарме дальней,
на сердце оживёт воспоминанье:
мои- иных уж нет, а те далече-
друзья под растопыркой старой грушей
как не последней радуемся встрече
злым первачом крепя нелёгкий ужин.

Оставшимся не свидеться нам боле:
нигде в лесу глохом, ни в чистом поле
нет старой хижины, куда гостей
нас созовут вечор с дороги дальней,
ночлег дадут уютный без затей:
от холода в теплвни ну и ладно.

В тумане у казармы той не порознь
дыханье поздней осени и морось,
да странная печаль- необъяснима-
чего-то безымянного- души,
осиновых погасших нимбов,
допева поседевшего в глуши,
иль берега, что за туманом- скоро?

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы