Теодор Траянов. Пир призраков

Пир призраков
.............памяти Альфреда де Мюссе...

Моё прекрасное поблёкло
в тени без веры и мечты-
закостенела ртуть истока
в мирских тенетах суеты.
Иль сердце бедное распелось-
и эхом песни пополам,
душа ль вотще на крест возделась
воскресть молодкой по делам?

Строка влачится не пылая,
струна без радости поёт-
надежды где весна былая,
где лето буйное твоё?
Сгустилась кровь в остывших жилах-
ужель перекипел нектар?
Нет- смерть веселье сокрушила
печаль возвыся неспроста!

О, доля-долюшка поэта
творить из призрацех души
мирок без жизни что без света-
из тьмы на медные гроши,
и у Творца искать прощенья
не отрекаясь от себя-
не гостя и не угощенья
на тризнах, где твоё трубят.

О, тени прелестей и горя,
понятны жесты ваши мне;
немым молебнам вашим вторя
с душой своей наедине
хоть вас, пирующих в юдоли,
любви изжаждавшихся вас
уж утолю- живой доколе
ору, неслышим в лоне масс.

Поэт, заламывая руки,-
влюблён, чуть жив, едва не тень,-
души родной дослышав муки
в игре шарманки на кресте,
исплачусь в горечи нетомной,
слуга- не рыцарь и не бард-
паж мёртвой в мраморе мадонны,
раскоронованный стюарт,

прочту хоть шёпотом увалким,
пусть и меня покинут все,
в последний час- плюгавый, жалкий-
стихи Альфреда свет Мюссе
вам за столом, где смерть замета,
но янтарём богата гродзь,
а вы споёте гимн поэту,
чей труд живее вечных звёзд.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

Пир на призраците
.....в памет на Алфред де Мюсе

О, дни на красота и вяра,
кога ликът ви побледня,
часът на горест ли удари,
или животът притъмня?
Едно сърце ли в повик звънна
и в свойто ехо се разби,
една душа ли в жал затъна,
за да възкръсне, може би!
 
Къде са пеещите думи,
нали ще се пирува днес,
къде е младото безумие
в шума на пролетния лес?
Трапезата ми ли е бедна
или нектарът — прекипял,
смъртта ли между вас приседна,
с очи на вечната печал!

О, участ горка на поета,
в предсмъртна треска да гориш,
и с хор от призраци в сърцето
живот за всички да твориш,
над мъртви спомени наведен,
да шепнеш някому: прости!
И гост на своя пир последен —
да бъдеш най-излишен ти!

О, призраци на жалби тежки,
разбирам ви езика ням,
и сричам с трепетни болежки,
молитви, що единствен знам!
Макар у вас — о, зная колко! —
да буди ужас моят зов,
пирувайте със свойта болка
в сърцата, жадни за любов! 

А сам, изправен като сянка,
ще кърша влюбени ръце,
дочул из някоя шарманка
гласа на своето сърце!
Захласнат, сълзи ще пороня,
не съм аз ни герой, ни бард,
а паж на мъртвата мадона,
изгубил своя трон Стюарт! 

Когато в час, велик и жалък
смъртта ме бързо понесе,
задръжте като вечен за'лог
сърцето живо на Мюсе!
На всеки земен пир, където
смъртта неканена седи,
запейте химна на сърцето,
по-жив от вечните звезди!

Теодор Траянов