Теодор Траянов. Последний прометеид

Последний прометеид

...........памяти Михаила Юрьевича Лермонтова......

Седой Кавказ, наперсник неба,
всю ночь без отдыха и сна
верша таинственную требу,
молебен правишь дочерна-
его достойны меч и лира-
о звёздном часе рождества
борца и мученика міра,
в міру о коем и молва.

Земля куёт герою ковы,
иль небо пропадом клянёт-
в веках подобное не ново,
звезда подсказку не сморгнёт.
И над тобой в глухом терзанье
встают завесы снежной мглы,
и гений вечного изгнанья
витает горд и молчалив.

Младенцу в люльке и в пелёнках
во сне, где столпом горний свет,
сам Прометей освобождённый
даёт последышу совет:
Не йми меча, балуйся лирой,
живи до ста и будь как все,
не принимай напастей міра,
зарой талант во всей красе...

Но грусть и гордость Прометея
младенцу шепчут: знает бог-
на безопасные затеи
любимец не сменяет долг,
но, похититель непокорный,;
да примет терние венца-
и сдарит пламень животворный
во тьме коснеющим сердцам,

и рассекретит тайны неба
для мириада тёмных душ-
живым в науку на потребу-
долой невежество и глушь...
Увы! Рабам закона Зевса
милее самовольный плен,
и свыше данная завеса
от дара неба на земле.

И в день, когда погибнет божич,
глупцами предан и распят,
живую душу осторожно
титан Казбек вселит в себя.
А ты нашепчешь дивостроки-
вовек не смолкнет тихий гул,
а пламя подвигов высоких
снега и льдины сберегут.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Последният прометеид

В памет на Михаил Юревич Лермонтов

Кавказ, Кавказ, другар небесен,
и тая нощ безсънен бдиш,
и тихо, в прежни дни унесен,
молитва горестна мълвиш,
и тежък спомен те разяжда
за оня редък, звезден миг,
когато геният се ражда
с лика на бъдещ мъченик

Над твойте снежни океани,
над Ка;збек, стръмен и мъглив,
духът на вечното изгнание
витае горд и мълчалив.
Съдбата ли го тук затвори,
или небето прокълна,
с земята нищо не говори,
и от звездите — ни с една.
 
В какъв ли спомен неспокоен,
в какъв ли сън незабравим,
сам Прометей, вековен воин,
възпира своя син любим:
„Не тръгвай с мойта бранна лира,
витязе, гибелно лъчист,
сърце, което не умира,
живее в мрачна летопис!

Не казва ли уста смълчана,
и погледът с любов пропит,
че верен на света остана
последният Прометеид!
Той, смел потомък непокорен,
от небесата къс отпра,
и с огъня им животворен
най-тъмните сърца съгря!

От всички тайни небосклони
той махна божия печат,
и пред скръбта на милиони
доплува корабът слънчат.
Уви! Човекът малодушен
остана в самоволен плен,
и с уплах, в свойта кръв заслушан,
проклина огъня свещен!

И в оня ден, светът когато
предаде юноша-поет,
титан невидим спря земята
и взе трупа, от кръста снет.
А ти, Кавказ, другар небесен,
над скъпа памет тъжен бдиш,
и тихо, в вечността унесен,
безсмъртни стихове мълвиш!

Теодор Траянов