Пенелопа - поема

                Болгарский
                Время и Люди


                П Е Н Е Л О П А
                /поема/

                Аз, Пенелопа, станах символа
                за вечни времена               
                на вярната жена.
                Признавам си -
                това не беше лесно.
                Съпруга си очаквах
                двадесет години.
                Не бяхме се нарадвали взаимно,
                когато го повикаха
                на битката при Троя.
                Но Одисей не искаше да ме остави -
                престори се на луд,
                с лъжа послужи си тогава.
                Аз в себе си го оправдавах -
                това бе израз на любов към мен
                и малкия ни син - нали той можеше
                без бащина закрила да остане...
                Разкриха хитростта му и потегли.
                И досега го виждам как невесело
                помахва ми с ръка, преди в морето
                на крехък съд път дълъг да поеме.

                Сина ни, Телемах, сама отгледах.
                За дом се грижех
                и слугите наставлявах,
                стопанството да рухне не оставих.
                Крепеше ме една надежда -
                от битките мъжът ми ще се върне.
                Не е възможно, казвах си, един съпруг
                очакван толкова
                и искрено обичан да загине...
                А точеха се дългите години,
                синът ни Телемах порасна,
                но вестител с драги думи не пристигна...
                Внушаваха ми, че съм овдовяла
                и време е закона строг да спазя -
                не биваше жена, все още млада
                съпруга си напразно да очаква.
                На друг тя трябва да се обрече!

                Изпълни се дома ми с кандидати.
                Гощаваха се изобилно те,
                пилееха събраното от Одисей,
                което аз бях с грижи удвоила.
                Оглеждах всеки скришом, но не можех
                един от тях съпруг да нарека.
                Не трепваше дори за миг сърцето ми
                пред някое мъжествено лице,
                подаръците им не ме размекваха.
                Ех, друго беше с Одисей! -
                любовните ни тайни
                все още ме изгаряха отвътре
                и ме опазваха от изкушения.
                Не бях от камък,
                а жена с гореща кръв -
                жадувах ласкави и нежни думи
                и да отдъхвам на широка мъжка гръд
                след луда нощ...
                А времето течеше
                и все така не идваше ни вест,
                ни кост от Одисей.

                Какво ли става в онзи край далечен
                загинал ли е той
                с троянец в лют двубой
                или войната свършила е вече
                и някоя жена измамна
                с изкусни ласки го е запленила?
                Съмнения ме пареха
                и тайно си поплаквах...
                А самотата вече ми тежеше,
                изгаряше ме страст,
                сънувах мъжки шепот.
                В женихите се вглеждах все по-често
                и те започнаха да ми се нравят.
                Един с добро душата ми привличаше,
                намирах друг за по-красив, а трети
                в прегръдка как ме грабва си представях
                и цялата безсрамно отмалявах.
                Отпъждах страстните желания -
                на помощ призовавах
                спомена за Одисей,
                а той бледнееше от ден на ден...

                Но силен бе дългът ми към дома
                и към сина единствен -
                възвръщах си и хладина,
                и издръжливост.
                След два-три дни копнежът пак
                изпълваше ме с нетърпение
                по-силно отпреди.
                Реших тогава всеки кандидат
                за сила да изпитам -
                ако един от тях лъкът на Одисей
                успее да опъне,
                на него ще пристана.
                Но в утрото уречено
                съпругът ми пристигна
                и бяха спасена
                от женихите и себе си...

                Така останах вярната жена
                за вечни времена.
                Докато свят светува,
                щом някой изговори
                ПЕНЕЛОПА,
                друг като по знак
                ше му отвърне -
                вярната съпруга.
                По-опитният мъж
                ще се усмихне под мустак,
                а доверчивият
                дълбоко ще въздъхне...

                Ана  Величкова