Люди. Константин Величков. Цариградски сонети I

.



Авторам предлагается сделать перевод представленной подборки сонетов (отдельных сонетов).

Пример перевода:



……………..ПОТОЧЕТО (автор: Иван Вазов)

……………..Поточето, размръзнало, клокочи
……………..из глухата ливада и светлей;
……………..поточето играе и бърбочи,
……………..кат малко птиче будна песен пей.

……………..То пее, веселй се и празнува,
……………..че ледните окови разломи,
……………..че види слънцето и бога чува,
……………..че волно диша, волно си шуми.

……………..О боже, дай таз радост и таз песен
……………..на роб, на узник – Лазару в гроб тесен,
……………..на всяка жива твар в неволя зла;

……………..на тъмний ум, задръстен с заблужденье,
……………..на окованото сърце, що стене,
……………..и на душата, жаждуща крила!

Перевод с болгарского Валерий Латынин

РУЧЕЙ

Ручей возник под снегом и клокочет,
Из мест глухих на белый свет течёт;
Ручей играет, весело бормочет,
Подобно птахе песенки поёт.

Поёт о том, что проторил дорогу,
Оковы ледяные разломил,
Что видит солнце и внимает богу,
И вольно дышит, набираясь сил.

О, Господи, дай радости и силы
Кандальнику и Лазарю в могиле,
Всем тварям, кто познал земное зло;

Уму, что изнывает от неволи,
И сердцу, онемевшему от боли,
Душе, что стать мечтает на крыло!




ЦАРИГРАДСКИ СОНЕТИ I

КОНСТАНТИН ВЕЛИЧКОВ


Содержание

- Днес изново аз виждам тез места
- Блести небето, като че празнува
- В небето чисто ясно грей луната
- О, славей мили, престани, не пей
- Защо дъхът е даден на цветята
- Светлей морето, гладко кат стъкло
- С омая чудна грей нощта. Звезди
- Внезапно, на мечета до вратата
- Облени с бляск и злато, сипят се вълните
- Сърцето ми сломиха не вразите
- Живея сред рибари тук и любя
- Мил навик е за мене да го срящам

====================

***

Днес изново аз виждам тез места,
де дните ми детински са минали,
де на живота ми над пролетта
мечти са толкоз някога сияли.

Сияли са с ненадминуем зрак,
сияли са кат звезди на небето,
фар чуден на живота във морето,
светило в бурите и в нощний мрак.

Със рой избликват спомени в душата.
Как живо, как пленително светлей
на миналото паметта благата!

И как сърцето горестно копней
и мъчи се да сътресе съдбата,
и миг поне един да се засмей!…


***

Блести небето, като че празнува,
изпъстрено с елмазните звезди.
Отникъде ни шум, ни глас се чува:
душата развълнувана трепти.

Трепти и чака някакви чудесни
мелодий сладостно да прозвучат
от гласове, от арфи неизвестни,
кои ще чуй земята първи път.

Но чака суетно и с жалба свята
обръща се към светлите зари:
тоз трепет, с кой поглеждам в небесата,

вам мойта тайна не ли ви откри?
Защо тъй мълком като непозната
ме гледате, о, сяйни ми сестри?


***

В небето чисто ясно грей луната;
как в свойта люлка дете мило спи,
така на тихото море в вълната
спят нейните, сребристите зари.

О, милий мой, по ясно от луната
на любовта ми на небето грей
прекрасний образ твой и мен в душата
светливи си зари оттам пилей.

Минува облак тъмен под луната,
веднага светлият й зрак бледней.
Над любовта ми, и от небесата

по-ширна, облак да допре не смей.
За теб трепти ми кат вълна душата
и в нея вечно твоя лик ще грей.


***

О, славей мили, престани, не пей.
Не пей таз песен весела, любовна.
С песните си в душата ми тъжовна,
о, славей мили, нова скръб не лей.

Не пей, не спомняй тия дни честити,
когато от любов пияна бях.
Защо, кат улетяха, от гърдите
не улетя и споменът им с тях?

На друга той копней сега в гърдите,
на друга се кълне в любов сега.
Смили се, славей, и между стените,

де вкусвах щастието, що бега,
нек екнат песни ядни, жаловити,
кат клетвите на моята тъга.


***

Защо дъхът е даден на цветята?
Защо вълните, морските, шумят?
Защо тъй сяйно греят небесата?
Защо елмазните звезди трептят?

Защо, като в море, безспир в душата
на глухи бури чуе се гласът?
Защо, като вълна подир вълната,
желанья трепетни се там струят?

Защо с болежки сладки се й томила
на толкова мечти от светлий плам?
Защо надежди златни е кърмила,

когато всички ще изтлеят там
безследно, кат забравени кандила,
във запустял и изставен храм?


***

Светлей морето, гладко кат стъкло,
и тихо в чудний блясък на зарите
кат лебед бял с разтворено крило
се лъзга ладията по вълните.

Кой знай, така кат плува, някой път
ще духне буйно вихър страховити
и с скъсани платна, с мачти разбити
ще я захвърли нейде на брегът.

Ще мине време. Тъй в зари увита,
ще минва ладия оттамо пак,
но нивга може би не ще попита

край нея проходящия моряк
за ладьята, от бурята разбита,
коя печално гний на пустий бряг.


***

С омая чудна грей нощта. Звезди
една по друга сипят се в небето.
С омая чудна грей нощта. Мечти
и мен изгряват трепетни в сърцето.

О, боже мой, защо си обещал
човека на страдания? Тъгата
защо съпътница си нему дал?
Защо в горчила трови се душата?

Животът кораб мрачен е, кой плува
в море от сълзи, горести, беди;
безспир метежна буря го вълнува.

Защо нощта обсипва се с звезди?
Защо в бедите, сред кои минува
животът ни, примесват се с мечти?


***

Внезапно, на мечета до вратата,
извика с радост бедний Абдулах:
„Теб само, о, всеведущий аллах,
познати са на хората сърцата!

От мен благословия приеми!
Узна, аллах, рабът ти най-последний,
че може и богатия на бедний
за залъка да се полакоми!“

И туй тогаз разказа на тълпата,
коя гласът му беше там събрал:
„Хасан сарафът си простря ръката

в паничката ми; щомто бе минал,
какво откъсна му се от душата
зърнах да видя: беше ме обрал.“


***

Облени с бляск и злато, сипят се вълните,
спят бреговете в свойте синева:
кат в храм молитвен-на гърдите
със упоенье климвам аз глава.

От ширния простор едва чут глас
в душа ми тихо, кротко се разлива
кат песента на майка, в нощен час
детенцето си нежно що приспива.

Ни жал, ни скръб сърцето не терзай;
кат роб след своето освобожденье
в мечти от радости и наслажденье

то носи се, трепери и сияй.
О, тоз вълшебен час на мир, забвенье
да би могъл да няма нивга край!


***

Сърцето ми сломиха не вразите
и не теглата, що патих от тях,
но тез, с кои в денят на изпитните
кръст мъченически понесъл бях.

На бедствията чашата горчива
до устните си волно аз допрях
и не роптай душа ми горделива
против жестокий жребий, що избрах.

Ще бъда твърд. В сърце ми има сила,
коя в бедите повече крепней.
От вас, другари, в своите патила

пощада искам. Моят дух слабей,
кога измяната с душа унила
съзра в лица ви грозно да се смей…