МК Мариана Ангелова. Болгария

  Мариана Ангелова е родена в Димитровград, живее в Хасково.
Завършила е Медицински университет в София и Журналистическия факултет на СУ
„Св. Климент Охридски”. Работи като медицински представител във фармацевтична фирма. Нейни стихотворения са публикувани в алманаха за съвременни български автори „Думите” и в списанието за общество, култура и литература „Южно утро”. Автор на книгата със стихове „Танц върху жарава” (2019). Член на СНБП.
*
ПОНЯКОГА

Понякога е топло и омайно,
понякога за „нищо” се гълчим,
но звуците остават трайно,
щом можем заедно да помълчим.

Понякога морето е далече,
а гларуси неистово крещят,
но аз във пясъка рисувам вече
поредния от лед и огън - път.

Понякога е трудно да мълча,
а цветни страсти се преплитат.
Поемам дъх: сълзата отзвуча.
Прощавам бързо, болката отлита…
*

СПОМЕН

Намерих те във спомена далечен,
потънал в прах, забравен и обречен.
С ръка праха изтупах и проблесна
надежда крехка, скрита в лъч чудесен.

Поисках да докосна светлината
и топло тя подаде ми ръката.
Сияние съм! Имам да раздавам…
На всички светлината даром.
*

СТАРАТА КЪЩА

Зелена е смокинята на двора,
привела клоните от спомен,
а близките акации с умора
люлеят страсти във хамак огромен.

В зелено сгушила се още…
Къщата ни стара проговаря,
глъч от детството се чува нощем.
Мама седнала e - огънят догаря!

Миналото в скрина тихо чака,
отдавна в прах са спомени игриви.
Детството - заспало под сачака,
прелиства страници oт дни щастливи.

Самотна къща портата отваря,
изпраща ме на прага и се връща.
Крачка смело в бъдещето правя,
но винаги назад глава обръщам!
*

КОЛЕДА

Звезди, изпълнени с послание
по Коледа блестят във мрака,
парченце с моето желание
е в твойта чаша - и реда си чака.

Вдигни, изпий я, пожелай!
Виж, горе - пълна е луната!
Там Господ гледа и докрай
ще сбъдне всичко за отплата!
*
----------------- -------------- -------------
ЕСЕННИ ЛИСТА

Корфу! Тук цветно е морето,
целувките на лятото събрало,
рай на влюбените е, където
Адам и Ева пишат своето начало.

С устрем и със копие в ръка
Ахил от древността наднича,
победите издигнал до върха,
пред подвига му- коленичат.

Обагрена от времето скалата,
събира тайните във стих любовен,
очите отразяват синевата,
със вкус солен отнасят спомен.

Помахали на времето с ръка,
обагрени, душите си преплитат
крайбрежни, есенни листа,
омаяни от любовта отлитат.

Забързана вълната ги посреща,
„Здравей“ им казва на нозете боси,
свенливо, с поглед и надежда,
любовни тръпки с радост носи.

*
ОСЕННИЕ ЛИСТЬЯ

(вольный перевод П.Голубкова)

Корфу! Море красочного цвета
Поцелуи лета все собрало.
Рай влюбленных – место в сказке это,
Адам с Евой пишут там своё начало.

Со щитом над ними и с копьем в руке
Их Ахилл надёжно охраняеет,
На вершине, мира потолке
Перед ним колени преклоняют.

Временем расцвеченные скалы
В таинство любви стихи сплетают,
А глаза синь моря отражают,
Чей вкус соли память вдаль умчала.

Помахав им  до весны рукою,
Души все цвета переплетают
Листья, осенённные покоем,
Словно птицы, к югу улетают.

Встречная волна, боса, и без одежды,
Им «Привет», - тихонько произносит,
А любовь застенчиво, с надеждой,
Сохранить все ощущенья память просит.
----------- ------------------- -------------

       Следи в пепета

     Ти всичко лесно взе от мен,
     всъшност - дадох безрезервно.
     Оставихси душата в плен,
     за теб да тръпне безпределно.

     Ти всичко лесно взе от мен...
     Сърцето си изсипах в ручей.
     Кипи кръвта ми всеки ден!
     Пристъпвам боса в този случай.

     Ти всичко лесно взе от мен -
     пламък от жарта голяма
     и слагаш съчките от клен
     край в сезоните да няма...

     Ти всичко лесно взе от мен -
     страстта, духа и любовта!
     Рисувам с думи ден след ден,
     следи остават в пепелта!

*
СЛЕДЫ В ПЕПЛЕ

(вольный перевод П.Голубкова)

Ты так легко всё у меня забрал,
Моя душа почти не возражала.
В плену свою я душу оставлял,
Чтоб за тебя и впредь она дрожала.
Ты так легко всё отнял у меня...
Я своё сердце вылил ручейками.
А  кровь моя кипит день ото дня,
Когда иду босыми я ногами.
Ты так легко всё отнял у меня,
Пламя огня - могуче и  бездонно.
Кладёшь ты ветки клёна, не виня,
Конца не будет этому сезону...
Ты так легко всё отнял у меня -
Страсть, дух, любовь – как будто бы ослепли!
А я пишу стихи день ото дня,
След остаётся виден даже в пепле!

------------------- -------- --------------
Парченца живот

Морето в хоризонта се топи,
вълните страстно се прегръщат,
иска ми се вечно да си ти,
пясъчни мечтите ме обгръщат.
Понякога със тиха доброта-
морето е в синята премяна,
а друг път - след вулкана от страстта,
кипи нагорещена пяна.
Лудост ли е този хоризонт?
Мечти се гонят в чашата със бира.
Много са парченцата живот-
в пътека лунна морето ги събира.
Хоризонтът се е сгушил в теб
и ухае на узряла вечност.
Бе до вчера просто късче лед,
а днес изпълваш ме с човечност!
--------------- ------------ ------------------

МАЙЧИНА СЪЛЗА


Сълзата твоя, мила мамо,

Неканена захожда вечерта,

а ти се връщаш уж засмяна,

отметнала назад коса.


И както си запретнала ръкави,

безмълвно вречена в обет,

отрудена, а полунощ удари,

сълзата ти очаква своя ред.


И никога с ръце на кръста,

не чакаш помощ, ничий взор,

а с крачка пъргава, чевръста,

редиш иглика в своя двор.


Стъпките ти чернозема газят,

надеждите засаждаш в есента,

молитвите от зло да ни опазят

и сладка да е хлебната кора.


Присядащ до леглото, мамо,

говориш ми, унасяш се в захлас,

целувката оставила си само

с една сълза а пък до тебе - аз.


Лицето милваш ми, когато

успявам…и към тебе съм добра.

Укорите не пестиш през рамо,

щом грешница е твойта дъщеря.


А вечер, притаена на миндера,

тъгата е по двете ми страни.

Как искам в теб утеха да намеря,

любов изпращаш ми в сълзата ти.

*


ТАНЦУВАЙ ЖИВОТА СИ


Танцувай живота, човече!

Мигове - в ритъм, безброй.

Щом отлетиш надалече,

да те търсят след всеки завой.


За кратко сме тук на земята,

живеем във ритъмен блус,

ароматът сме жив на цветята,

залез със морски привкус.


Може ли танц да покаже

душите как сливат се в миг?

Забравяш ти егото даже,

че на тази земя си велик.


Танцувай живота си с мене,

танцувай, щом Господ е с теб,

падат пред нас на колене

гняв, суета и обет.

*
БЪРЗАМ ДА ОБИЧАМ


Бързам да обичам безпощадно,

с любов зората ми изгрява

и преди да стане хладно,

пеперудите във мен остават.


Бързам да обичам до полуда,

времето е в моята ръка.

С пулс ритмичен аз те будя,

с дъхa на огнена стрела.


Бързам да обичам закъсняла,

дните капят лист по лист…

Есента край нас е спряла,

отразена в погледа ти чист.


Бързам…и обичам да съм в път,

където греят минзухари,

в късна есен те цъфтят

и сякаш тихо проговарят.


Ако потърсиш топлина

и огън, който не догаря -

ела на юг, дори през есента,

при мене греят минзухари!

*

Ако душата ме боли


Инстинкт е да обичам страстно,

щом сърцето ми гори.

Инстинкт е да ревнувам властно,

ако душата ме боли.



Инстинкт е да те дишам за отмора,

полегнала на твойта длан.

Инстинкт е да заспивам от умора,

мечта, превърнала се в блян…



Инстинкт е да те търся във звездите,

следи при тях оставя любовта.

Инстинкт е да блестят по теб очите

след всяка падаща звезда.


Инстинкт е да се храня със надежда,

и половината от нея да ти дам.

Инстинкт е да раздавам обич с нежност

и никога да не оставаш сам!

*

Пътува в Сена моята душа


Париж е леко уморен,

от спомени заплетени в листата.

И тук започва моят ден

с блясък от парижката позлата.

*
Пътува в Сена моята душа,

от кулата на Айфел тя наднича.

Любов под мостовете- не греша!

Тук всеки иска просто да обича…


А Нотрдам снагата извиси,

величествено в Сена се оглежда.

Безброй са хората с добри души,

на Бога кланят се с надежда.


С любов създаден е света,

изящество от Лувъра възлиза,

възпята нежна, женска красота

във Артемида, и във Мона Лиза.


Във нощите, изпълнени със страст-

любов и грях се гонят лудо,

танцуват в кабарето до несвяст,

а в храма на Монмартр става чудо.


Стоя край Сена и ...обичам!…

Мечти изпълват тишината.

Над мен е Бог! На ум изричам:

душа си давам за отплата!

*

Дъжд във Флоренция


Флоренция - изпълнена със блясък!

Коледа е! Всичко е в звезди!

Всеки хванал е ръка на някой.

Празнично е! Нищо, че вали...

Уфици смело сцената отваря-

живот от камък и моминска плът!

Мадоната безмълвна проговаря.

Въздиша се по мраморната гръд!

Символ е Давид! Велик! Голям!

Микеланджело излял го е с труда си.

Мечтата на жена остава там,

ако мъж превземе я с духа си.


Китара...песен...светлини...

Мостът на Векио ! Ключе едно...

Звезди танцуват под звезди...

Щастие!... Не идвало само!

*

Приказка в Дубай


Пустиня, пясък, дюни до безкрая,

водата лукс е - като глас на птичка.

Ръка човешка може да извае,

приказка в Дубай, и то във всичко.


Пингвини, ски и топъл сняг,

скиори гонят слалома в летеж,

шейни се вихрят с детски смях,

създават спомени, обвити в скреж.


Кулите надничат от небето,

златен дъжд по пясъка се стича.

Няма смях, но чува се морето…

Душата морна на бетон прилича.


Блясък, злато, перли… ето:

с години бедуините събират.

Пари и лукс са заедно, където

човешката душа раздират.


Лукс и бедност тука се заричат,

хляба си по братски да поделят.

Всички те пред Господ коленичат,

но живот на касти ги разделя.


Бедуин в пустинята разказва:

-Приказка ли е това? Живот - един!

Някои, родените във лукс – наказват.

Други - светят с лампата на Аладин!

--------------- ---------- -----------

Парченца живот


Морето в хоризонта се топи,

вълните страстно се прегръщат,

иска ми се вечно да си ти,

пясъчни мечтите ме обгръщат.


Понякога със тиха доброта-

морето е в синята премяна,

а друг път - след вулкана от страстта,

кипи нагорещена пяна.


Лудост ли е този хоризонт?

Мечти се гонят в чашата със бира.

Много са парченцата живот-

в пътека лунна морето ги събира.


Хоризонтът се е сгушил в теб

и ухае на узряла вечност.

Бе до вчера просто късче лед,

а днес изпълваш ме с човечност!

*
КУСОЧКИ ЖИЗНИ

(вольный перевод П.Голубкова)

На горизонте море тает,
Нас волны страстно обнимают,
Хочу, чтоб ты, как волн вода,
В сон меня кутала всегда.

То добротою, полной счастья,
Водой что в мире нет синей,
То лавою вулкана страсти,
Кипящей пеною своей.

Причуда ль это горизонта?
Мечты ль родит пивной стакан.
Жизни куски, как вести с фронта,
Шлёт морю лунный океан.

В тебе по горизонт вода,
Что пахнет зрелостью, как вечность.
Вчера там был кусочек льда,
Теперь ты даришь человечность!

---------- ------------ -------------

Почни с доброто


Усмивка….синева….небе красиво….

Отпивам глътка, две - кафе горчиво,

полъх от липа погали ми челото:

изгрее ли денят - почни с доброто!


Приятелство в годините ликува,

емоции събира и щурува,

аз спомена красив рисувам вече,

в небе и морско синьо е облечен.


И горски смях по склоновете тича,

шепот на листа ума съблича,

внезапен дъжд сълзите си пророни

и гостите неканени прогони.


Лозницата на село - натежала,

плода на мойто детство е събрала,

а къщата ме чака уморена,

с духа на миналото - подредена.


С лъчи са мислите ми осветени,

с латино-вкус са дните подредени

и в спомена си детски лягам нощем.

Картина цветна е животът още!

*


---------------- ------------ -----------------

Шик по френски


Лазурен бряг, морето-синьо,

гларуси воюват за храна…

Блясък… стил… и чаша вино-

шик по френски - през деня.


Яхти, изморени в дълъг път,

в Ница, Кан, в Монако акустират,

в благословения от Господ кът,

спокойствие във лукса те намират.


Сградите - във стил са Рококо,

Казината пълни са с надежда

и грабват жадното за лукс око,

което поглед пред парите свежда.


Замъкът, изправил се на хълма,

история от векове разказва…

Традиция и свобода допълват

блясъка на тази светска слава.


Порше, ферари и мотори,

луксозни яхти, скъпи казина…

Като във френските шансони,

се къпят в лукса на света!


А гларусите яростно отказват

храната и фалшивите трохи,

със вик и крясъци наказват

богатство, от което ни боли.
*


Детски спомен


Ухае ми на детство и на лято,

Горещо е, понякога вали…

Капчуци пеят, птиците са в ято,

възкръсват детските ми дни.


Дъбът вековен още мисли,

спомените детски да разкаже,

бележникът заключен да разлисти,

тайните от там намигат даже…


Първата ми тръпка е в ръката,

убожда спомена ми в цвят червен.

Разлиства детството Дъбът нататък,

но трънчето остава вътре в мен.


Акациите цъфнали говорят.

Безмълвно влюбени от тук вървят.

Светулки искат път да им отворят,

щурци надпяват се, крещят.


Замислям се, а някой ме обръща.

Усмихва се със нежност, с топлина…

Детски спомен мило ме прегръща!

Пораствам, но не бързам …Засега!

*

ЗАКЪСНЕЛИ ЛЮЛЯЦИ


Лятото събужда се във мен,

люлякът е закъснял, ала ухае!

Залезът е пурпурночервен,

духът на викинги витае.


Нощите са бели и танцуват

със звезди и пееща луна.

ден и нощ не спират да редуват

жарката прегръдка на страстта.


Художникът в морето се оглежда,

рисува с четка северни очи,

девойка плахо поглед свежда.

Песен…но за кратко ще звучи.


Наследници на Пипи лудо тичат

с детски смях, с ранени колена.

Стилът на АББА от музей наднича,

с усещане за вечни времена.


Лятото за миг от там минава,

зимата – с усещане за вечност.

Сиянието пролетно остава,

Люляк - с мирис на човечност!

Стокхолм 2019

*

СТАРИЯТ СОЗОПОЛ


Къде ли времето е спряло

и лодките почиват уморено?

Къде от спомените натежало,

миналото се оглежда смело?


Къде ли гларусите волни

простори цепят и се молят,

на глътка нежност са доволни,

обречени задълго в полет?


Къде дантелите са по стената,

а къщата старинна проговаря:

от гърци е оставена следата,

но българското не догаря!


Къде смокините са пак узрели,

със плод отрупан до земята?

Тук чужди стъпки са кънтели

и кръв се ляла – за разплата…


Къде са нощем улиците морни,

изпълнени със спомен архаичен?

Тук всеки камък дума ще отрони,

замервайки живота прозаичен?


Къде вълните гонят шумно ято

и детството от покрива наднича?

Къде поезията е със вкус на лято

и влюбени във храма стар се вричат?


Къде изкуството е в своя полет

и всеки от театър и от джаз разбира?

А Георги Минчев смее се отгоре –

рокът жив е! Няма, няма бира…


Където калдъръмите са тесни,

файтони возят детски смях,

а влюбените пеят песни…

Латино е… и ние сме от тях.


Странен звук от крепостта извира,

танцуват нощем самодиви тук!

Тук всеки стъпил е със своя диря…

Созопол е това! Изпълнен с дух!

*

РУИНИТЕ НА ПОМПЕЙ


Виж Неапол и умри!

Казал Гьоте без да мисли…

Там историята не гори –

всеки иска пак да я разлисти.


Аромат на пица, мафия, море,

женска глъч по калдъръма тича.

Приседнал си в съседа на кафе,

прането през прозорците наднича.


Чаровно-хаотичен, прашен, луд,

но горд в полите на Везувий,

градът пулсира в светлина и звук,

Помпей остава дълго непробуден.


Детски смях изгаря в стон обречен,

животни във агония крещят…

Вулканът е сърдит и безчовечен,

превръща в лава всяка жива плът.


Вкаменени с ужас по лицата,

крещят тела в последния си миг,

изгарят с крясък в небесата,

птици в полет и удавен вик.


Еротични фрески са в микрони,

битки, сякаш от реален свят,

скулптури, преплетени в колони,

броят годините от векове назад.


В застинала под слоевете пепел,

история в подножието тлей,

вик за помощ, тътен, лава, екот,

изричат руините на Помпей.


Но залезът погледне ли морето

със страст, лежерен дух и суета,

буря в чашата кипи, където

лимончелото е с ментови листа.

*

ЮЛСКО УТРО

Юлско слънце. Жътва. Спомен.

Изгревът намига ни едва,

в летен дъжд, в хамак огромен,

грешница е хванал за ръка.


В дни на пролет любовта се ражда…

Ухае на измачкана трева.

Нощта тъй дълго ще разказвa –

за огнена от влюбени следа!


Морно лято, храмът е отворен,

венчилото говори ми насън,

юлски смях залива ме със спомен,

в житата – стъпки боси са отвън.


Капки дъжд изцеждат се от юли,

събличам бавно белите слова…

Танц на самодива ме събуди,

щурци във хор – пред моята врата.


Юлско утро с нежност ме дарява,

силата на обичта открих!

С ръка, протегната върху жарава:

за вечност се подписах в стих.

*

ПОГАЛИ МИ ДУШАТА…


Погали ми душата…

Споменът се връща,

с нежност от луната,

мило ме прегръща.


Погали ми душата…

Залезът копнее.

Посипва със позлата,

нощ - с Касиопея.


Погали ми душата,

със тръпнеща ръка.

Сърце съм на кошута,

с нескланяща глава.


Погали ми душата…

Ражда се надежда.

Изпращам самотата,

през рамо ме поглежда.


Погали ми душата…

А Господ ме ориса!

С бисер във ръката –

„Доверие” – написах!

*

СПОМЕНЪТ


Отворих гардероба и открих –

забравен, тъжен, чакащ още,

от младостта ми - спомен скрит,

душата ми да топли нощем.


Чух го как говореше свенливо,

пресипнал бе гласът му изведнъж,

с очи намигаше ми закачливо,

като безутешно влюбен мъж.


Край мен небето и земята

описваха вълшебна шир.

В прегръдка нежна, сред цветята,

любов лудуваше – безспир.


Там младостта пристъпва боса,

богата от несбъднати мечти,

щастлива, бяла, дългокоса,

и… влюбена – по всичко си личи!


Изгубил разума си даже,

споменът, не толкоз стар,

поиска тръпнещ да разкаже

за всеки миг – от Бога дар.


През свещи, вино и копнежи

препуска споменът в галоп,

разплита тайните си мрежи,

за преживяното в един живот.

*

НЕ ПИТАЙ!


Ти си Любов и те има…

Има те в дългите нощи.

В пролет, и в лято, и в зима

ритъм във танца си още.


Иска сърцето щастливо

волно да може да тича.

И в тази лудост красива

да чува – обичам…обичам…


Искам ръка да ти давам

във времето мрачно, дъждовно…

Не искам сама да оставам

в болка и радост греховна.


Ти си и теб ще обичам!

Чуй: още много години!

Ти си прекрасното синьо,

искам до край да те имам!


Ти си Любов! И си Болка!

Щастие нося в очите!

Много сълзи са, но…колко?...

Изгарям по тебе? Не питай!…
*

============== ============ =============