Димчо Дебелянов. Ты чуть озяряешь...
усталую память–
бездоную чащу
что вила в мирах:
я замер, и следом
нас трепетно манят
в тумане вечернем
два чёрных пера.
Разлюбленный ночью,
я в дне переменном
утехи не ведал
и счастья не знал:
за встречей последней
до слуки с забвеньем
вставал я и падал,
не жил, а страдал,
и вот, схоронивший
едва ли бесстрастно
надежду и юность
в безрадостной мгле,
с последней утехой
погибну-погасну–
беспамятства пустошь
в остывшей золе.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Ти смътно се мяркаш
из морната памет,
кат бродница сънна
в бездънна гора–
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.
След сетната среща
да срещна забрава,
подемах се, падах
и страдах навред.
Нощта ме разлюби,
денят отминава,
ни радост донесъл,
ни весел привет.
И ето, погребал
в тъга непобедна
надежди и младост
в безрадостен склеп–
аз гасна, аз гасна
с утеха последна–
на спомена в здрача
и плача за теб.
Димчо Дебелянов
Свидетельство о публикации №121100207547